— Вероятно се е усамотил заедно с комисията си в някоя зала на Камарата на лордовете — отвърна Беки.
— Не, няма го там — каза по-младата жена. — Вече звънях в Камарата на лордовете и ми казаха, че тази сутрин не са го виждали и което е по-важно, не го очакват до края на седмицата.
— Невъзможно! — възкликна Беки. — Направо се е преселил там.
— И аз си мислех така — рече Кати. — Точно заради това звъннах в галерията на номер едно и помолих да дойдеш.
— Не се притеснявай, ей сега ще го уредим — успокои я Беки. — Ако Джесика ме свърже с Камарата на Лордовете, знам с кого да разговарям.
Секретарката се върна в кабинета си, погледна номера и веднага щом я свързаха, прехвърли разговора оттатък при шефката, където Беки вдигна слушалката.
— Камарата на лордовете ли е? — попита тя. — Свържете ме, ако обичате, със стаята на квесторите… Господин Ансън там ли е?… Няма го, значи в такъв случай бих искала да оставя спешно съобщение за лорд Тръмпър… от Уайтчапъл… Да, мисля, че днес сутринта е в подкомисията по земеделие… Сигурен ли сте? Това е невъзможно… Познавате ли съпруга ми?… Е, пак добре… Ама той… Виж ти… Не, благодаря… Не, няма да оставя никакво съобщение и ако обичате, не безпокойте господин Ансън. Дочуване.
Беки затвори и когато вдигна очи, видя, че Кати и Джесика я гледат като малки деца, които преди лягане чакат да чуят края на приказката.
— Днес сутринта Чарли не е ходил в Камарата на лордовете. Нямало и подкомисия по земеделието. Не бил дори член на комисията, моля ви се… А най-интересното е, че не са му виждали очите от цели три месеца.
— Нещо не разбирам — възкликна Кати. — Как си се свързвала досега с него?
— По специален номер, даде ми го Чарли. Държа го до телефона в антрето на Итън Скуеър. По него се свързвам с един квестор от Камарата на лордовете — господин Ансън, който винаги, по всяко време на денонощието знае къде може да открие Чарли.
— А този господин Ансън съществува ли изобщо? — попита Кати.
— О, да — потвърди Беки. — Но както личи, работи на друг етаж в Камарата на лордовете и затова ме свързаха направо със „Справки“.
— И какво става, след като намериш господин Ансън?
— Обикновено Чарли ми звънва най-много до час.
— В такъв случай не виждам какво пречи да се обадиш и сега на господин Ансън.
— Предпочитам да не го правя — каза по-възрастната жена. — Не е зле да разбера какво е вършил Чарли през последните две години. Защото едно е сигурно: господин Ансън няма да ми каже.
— Но той вероятно е единственият човек, който знае — възрази Кати. — В края на краищата Чарли не живее в празно пространство.
Двете се обърнаха към Джесика.
— Не гледайте мен — рече секретарката. — Откакто му забранихте да идва на Челси Терас, не е стъпвал в кабинета ми. Ако Стан не се отбива от време на време да обядва в служебния стол, нямаше да знам дали Чарли е жив.
— Как не се сетих! — щракна с пръсти Беки. — Стан е единственият човек, който със сигурност знае какво става. И досега идва всяка сутрин с колата да взима от къщи Чарли и после вечер го връща. Чарли не би се справил, ако не е посветил в тайната си и своя шофьор.
— Е, Джесика, като начало отложи обяда с изпълнителния директор на „Мос Брос“ — нареди Кати, след като си погледна тефтера с програмата, — после кажи да не ме свързват по телефона с никого, докато не разберем в какво точно се е забъркал нашият пожизнен председател. Щом уредиш тези неща, слез долу в служебния стол и ако Стан е там, веднага ми позвъни.
Джесика излезе почти на бегом от кабинета, а Кати се обърна отново към Беки.
— Дали не си е намерил любовница? — прошепна тихо тя.
— На седемдесет години любовница? С която е ден и нощ? Ако си е хванал любовница, трябва да го предложим за наградата „Бик на годината“, дето я дават на Кралското селскостопанско изложение.
— Какво тогава прави по цял ден?
— Лично аз мисля, че защитава в Лондонския университет магистърска степен — предположи по-младата жена. — Открай време се вбесява, ако го заядеш, че не си е доучил.
— Но все щях да видя у нас някакви учебници и записки.