— Не мога да те позная, сержанте, в този износен костюм и кепе. Май са ти омалели. Докато си бил в стрелковия полк, си пораснал.
Чарли сведе поглед и си погледна крачолите: бяха близо три сантиметра над връзките на обущата.
— Пораснал съм, докато съм бил в стрелковия полк — повтори той, осмисляйки думите.
— Обзалагам се, че близките ще ти се зарадват много.
— Ако изобщо е останал някой от тях — отвърна младежът и понечи да си тръгне.
Оставаше само да се яви при касиера, от когото да получи последната си заплата и билета за влака.
— Тръмпър, командващият офицер иска да поговори с теб — рече старшината, след като Чарли приключи и с онова, което смяташе за свое последно задължение.
„Мои командващи офицери винаги ще си останат лейтенант Мейкпийс и лейтенант Харви“, помисли той, докато се връщаше през плаца към помещенията на ротата. Явно някой голобрад младок, който си нямаше и понятие какво е да се изправиш срещу врага, сега имаше наглостта да се опитва да заеме тяхното място.
Чарли понечи да изкозирува на лейтенанта, когато се сети, че вече не е в униформа, и само си свали кепето.
— Викали сте ме, лейтенанте.
— Да, Тръмпър, по личен въпрос.
Младичкият офицер докосна големия кашон, оставен върху писалището. Чарли не успя да види какво има вътре.
— Проверете, ако обичате, съдържанието и се подпишете.
Мъжът сложи пред него поредния кафеникав формуляр. Над написаното на машина име на редник Томас Прескот на ръка с едър почерк бяха драснати няколко изречения. Под тях се мъдреха голямо „Х“ и подписът на старшина Филпот.
Чарли се зае да вади една по една вещите в кашона. Устната хармоника на Томи, ръждясала и почти разпаднала се, седем лири стерлинги, единайсет шилинга и шест пенса, очевидно войнишката му заплата, и шлем на германски офицер. След това Чарли извади кожена кутийка, отвори я и вътре видя военния медал на Томи с думите „За особени заслуги“, изсечени откъм обратната страна. Взе медала и го стисна в длан.
— Този Прескот очевидно е бил много смел — отбеляза лейтенантът. — Както се казва, солта на земята и така нататък.
— Да, и така нататък — съгласи се Чарли.
— Явно е бил и набожен.
— Не бих казал — отвърна Чарли и си позволи да се подсмихне. — Защо?
— Заради иконата — рече другият мъж и посочи кашона.
Чарли се надвеси и направо не повярва на очите си — вътре имаше икона на Богородица с Младенеца. Беше квадратна, с размери двайсет на двайсет сантиметра, и бе в рамка от черно тиково дърво. Младежът извади изображението и го подържа в ръце.
Взря се в кървавочервените, моравите и сините цветове, преобладаващи в лицето в средата — беше сигурен, че го е виждал и преди. Мина доста време, докато върна малката икона с маслени бои в кашона, при другите вещи на Томи.
Нахлупи кепето и се обърна, хванал под едната мишница кашона, а под другата — пакет, опакован в амбалажна хартия, в горния му джоб беше билетът за Лондон.
Излезе от казармата и се отправи към гарата — запита се кога ли ще започне да ходи като всички останали. При караулното помещение се извърна и погледна за последно плаца. Неколцина новобранци маршируваха напред-назад с нов старшина, който очевидно бе решен не по-малко от старшина Филпот по плаца да не се задържа и сантиметър сняг.
Чарли обърна гръб на казармата и пое към Лондон. Беше на деветнайсет години, току-що бе навършил пълнолетие, но сега бе близо пет сантиметра по-висок, вече се бръснеше и бе на косъм от това да загуби девствеността си.
Беше дал своя принос — ако не за друго, поне за това бе съгласен с министър-председателя. Беше участвал във война, която би трябвало да сложи край на всички войни.
Спалният вагон от Единбург бе пълен с униформени мъже, които току стрелкаха подозрително с очи цивилно облечения Чарли — явно смятаха, че още не е служил на своята родина и дори по-лошо, отклонил се е от военна служба.
— Не след дълго ще мобилизират и него — изшушука доста високо един ефрейтор на другаря си в дъното на вагона.
Чарли се усмихна, но не каза нищо.
Спа на пресекулки, развеселен от мисълта, че му е било по-лесно да задреме в мокрия кален окоп, където компания му правеха плъховете и хлебарките. Когато в седем сутринта на другия ден влакът пристигна на гара „Кингс Крос“, вратът му беше вдървен, а гърбът го болеше. Младежът се протегна, после взе големия пакет и вещите на Томи.