— Добър вечер, господин Мейкинс — поздравих аз.
Стъписан, той се обърна — очевидно бе изненадан, че пред него стои непозната млада жена, която знае името му. Сетне продължи нататък.
— Имам магазин за плодове и зеленчуци на Челси Терас… — поясних, без да изоставам от младежа, който вече наближаваше автобусната спирка.
Беше още по-изненадан, но не каза нищо, само забърза още повече.
— Трябва ми управител.
При тези думи Мейкинс за пръв път позабави крачката и ме погледна по-внимателно.
— „Чапман“ — рече той. — Значи вие сте го купили.
— Да, но сега е собственост на Тръмпър — вметнах аз. — И ви предлагам длъжността управител при седмично възнаграждение, с една лира стерлинга по-високо от сегашното.
Не че имах представа колко му плащат.
Наложи се да измина няколко километра с автобуса и пред къщата на младежа да отговоря на още доста въпроси, докато накрая той ме покани да се запозная с майка му. След половин месец Боб Мейкинс дойде на работа при нас като управител на магазин „Тръмпър“.
Въпреки този удар в края на първия месец установих разочарована, че магазинът е на загуба повече от три лири стерлинги, което означаваше, че не мога да върна на Дафни и едно-единствено пени.
— Не унивай — рече ми тя. — Все ще се отвори случай да избегнем наказателната клауза в договора, особено ако се окаже, че господин Тръмпър наистина е толкова оправен, какъвто го описваш.
Благодарение на един млад офицер от Военното министерство, с когото Дафни ме запозна, от половин година ми беше по-лесно да научавам къде точно се намира вечно изплъзващият се Чарли. Офицерът сякаш знаеше във всеки момент от деня и нощта къде е сержант Чарлс Тръмпър от Кралския стрелкови полк. Въпреки това бях все така твърдо решена магазинът да работи добре и да излезе на печалба много преди Чарли да е прекрачил прага му.
От приятеля на Дафни обаче узнах, че моят блуден съдружник ще бъде демобилизиран на двайсети февруари 1919 година, което означаваше, че не разполагам с достатъчно време, за да изравня печалби и загуби. И още по-лошо, не след дълго се наложи да търсим заместнички на две от трите хихикащи момичета, станали за беда жертви на епидемията от грип, и да уволним третата поради некадърност.
Помъчих се да си спомня всичко, на което като малка ме е учел тате. Ако има голяма опашка, трябва да обслужваш бързо клиентите, ако опашката обаче е малка, не бива да бързаш — така магазинът никога няма да бъде празен. Баща ми обясняваше, че хората не обичали да влизат в празни магазини — чувствали се несигурни.
„На сенника отпред — беше убеден татко — трябва да пише с големи букви «Дан Салмън, пресен хляб. Основан през 1879 г.». Отвори ли ти се случай, повтаряй името и датата — хора като тези, които живеят в Ийст Енд, държат да знаят, че не си отскоро в квартала. Опашки и история: англичаните винаги са знаели цената и на едното, и на другото.“
Опитах се да приложа тази философия, защото подозирах, че Челси не се различава особено от Ийст Енд. Върху нашия сенник обаче пишеше със сини букви: „Чарли Тръмпър, честен търговец от 1823 г.“. Няколко дни дори се питах дали да не нарека магазина „Тръмпър и Салмън“, после обаче се отказах — не исках да се обвързвам до гроб с Чарли.
Сред съществените разлики, които открих между Ийст и Уест Енд, бе, че в Уайтчапъл имената на длъжниците се записваха с тебешир върху дъска, докато в Челси те си отваряха сметки. За моя изненада в Челси имаше повече неизрядни длъжници, отколкото в Уайтчапъл. Следващия месец отново нямах с какво да започна да се разплащам с Дафни. От час на час ми ставаше все по-ясно, че без Чарли съм загубена.
В деня, когато той трябваше да се прибере, отидох да хапна в кафенето на колежа заедно с две приятелки от моя курс. Докато ядях ябълката и побутвах с вилицата парчето сирене, се опитвах да осмисля възгледите им за Карл Маркс. Допих си млякото, взех си учебниците и се върнах в залата. Обикновено слушах в захлас лекциите за изобразителното изкуство на Ранния ренесанс, днес обаче се зарадвах, когато видях, че още преди да е приключило занятието, преподавателят си събира книжата.
Трамваят пъпли сякаш цяла вечност до Челси и най-после спря на ъгъла на Челси Терас.
Обичах да изминавам пеш разстоянието от единия, та чак до другия край на улицата, за да видя какво ново-старо по останалите магазини. Първо минавах покрай антиквариата на господин Ръдърфорд. Видеше ли ме, той задължително вдигаше шапка. После, на номер сто трийсет и три, се падаше магазинът за дамско облекло с рокли по витрината, които надали някога щяха да ми бъдат по джоба. Сетне идваше месарницата на Кендрик, където Дафни си беше отворила сметка, през няколко врати от нея беше италианският ресторант с празни маси. Знаех, че собственикът едвам свързва двата края — беше натрупал при нас доста дългове. Накрая идваше книжарницата, където милият господин Снедълс се опитваше да се задържи над повърхността. От няколко седмици не бе продал и една-едничка книга, това обаче не му пречеше да седи блажено зад щанда и да чете залисан любимия си Уилям Блейк, докато станеше време да смени табелата „Отворено“ върху входната врата със „Затворено“. Докато минавах покрай книжарницата му се усмихнах, но той не ме забеляза.