Изчислих, че ако сутринта влакът на Чарли е пристигнал навреме на „Кингс Крос“, съдружникът ми би трябвало вече да е в Челси, дори и да му се е наложило да върви от гарата до тук пеш.
Когато наближих магазина, се поколебах само миг, после влязох вътре. За мое огорчение Чарли го нямаше. Веднага попитах Боб Мейкинс дали ме е търсил някой.
— Никой, госпожице Беки — потвърди младежът. — Не се притеснявайте, помним какво точно сте ни заръчали, в случай че се появи господин Тръмпър.
Двете нови продавачки — Патси и Гладис, кимнаха.
Погледнах си часовника — беше пет и нещо — и реших, че щом Чарли не се е появил досега, вероятно ще дойде чак на другия ден. Свъсих се и казах на Боб да затварят. Когато часовникът на вратата отброи шест часа, му заръчах да спусне решетките и да затвори, а аз през това време ще проверя оборота.
— Странна работа — отбеляза Боб, след като, стиснал ключовете от магазина, дойде при мен на входната врата.
— В смисъл?
— Ами онзи човек ей там. Вече цял час седи на пейката и не сваля очи от магазина. Дано клетият се чувства добре.
Погледнах към отсрещния тротоар. Кръстосал ръце, Чарли седеше и гледаше право в мен. Когато очите ни се срещнаха, той се изправи, пусна ръце и тръгна бавно към мен.
Доста дълго и двамата мълчахме. Накрая той рече:
— Е, какво ново-старо при вас?
7.
— Как сте, господин Тръмпър? Много ми е приятно да се запознаем — рече Боб Мейкинс, след което избърса ръка в зелената престилка и пое протегнатата длан на новия си господар.
Гладис и Патси пристъпиха напред и направиха нещо като реверанс, при което Беки се подсмихна.
— Не е нужно — спря ги Чарли. — Аз съм от Уайтчапъл и занапред ще се кланяте само на клиентите.
— Както кажете, драги ми господине — отвърнаха в хор момичетата, а Чарли направо онемя.
— Боб, занеси вещите на господин Тръмпър горе в стаята — нареди Беки. — А аз ще го разведа из магазина.
— Веднага, госпожице — отговори младежът и погледна пакета в кафява амбалажна хартия и малкия кашон, които Чарли бе оставил на пода. — Това ли е целият ви багаж, господин Тръмпър? — попита невярващо Боб.
Чарли кимна.
Погледна двете продавачки в бели блузи по последната мода и зелени престилки. Стояха зад щанда така, сякаш не знаеха какво да правят от тук нататък.
— Хайде, тръгвайте си — подкани Беки. — Но внимавайте утре сутринта да не закъснеете. Господин Тръмпър държи много на точността.
Двете момичета си взеха дамските чантички и се изнизаха, а Чарли седна на табуретката до щайгата със сливи.
— Сега вече сме сами — подхвана той, — разказвай как си се сдобила с всичко това.
— Ами благодарение на глупавата ми гордост, но…
Чарли я прекъсна.
— Ти, Беки Салмън, си истинско съкровище.
Тя му разказа от игла до конец всичко, случило се през последната година, и Чарли се свъси само когато чу за вложението на Дафни.
— Значи разполагам само с две години и девет месеца, за да изплатя шейсетте лири стерлинги плюс лихвите?
— Както и загубите за първата половин година — напомни плахо Беки.
— Повтарям, Ребека Салмън, ти си истинско съкровище! Ако не мога да се справя с такова фасулско нещо, значи не съм достоен да ти бъда съдружник.
Върху лицето на Беки грейна усмивка на облекчение.
— И ти ли живееш тук? — попита Чарли и погледна към горния етаж.
— А, не. Живея у една приятелка от училище, Дафни Харкорт-Браун. На две крачки от тук, на номер деветдесет и седем.