— Момичето, което ти е дало парите ли? — възкликна младежът.
Беки кимна.
— Явно ти е много добра приятелка — отбеляза Чарли.
Боб слезе отново при тях.
— Оставих в спалнята багажа на господин Тръмпър и огледах жилището. Поне според мен всичко е наред.
— Благодаря ти, Боб — похвали го Беки. — За днес приключихме, ще се видим утре сутринта.
— И господин Тръмпър ли ще дойде с мен на пазара, госпожице?
— Съмнявам се — каза Беки. — Утре направи поръчката както обикновено. А господин Тръмпър със сигурност ще те придружи по-нататък през седмицата.
— На пазара „Ковънт Гардън“ ли? — поинтересува се Чарли.
— Да, уважаеми господине — потвърди Боб.
— Е, щом не са го преместили, ще се срещнем там утре в четири и половина сутринта.
Беки видя как младежът пребледнява.
— Съмнявам се господин Тръмпър да те иска там всеки ден в четири и половина — засмя се тя. — Само на първо време, докато си възвърне формата. Приятна вечер, Боб.
— Приятна вечер, госпожице, приятна и на вас, драги ми господине — пожела им Боб и озадачен, си тръгна.
— Какви са тия дивотии с това „госпожице“ и „драги ми господине“? — изненада се Чарли. — По-голям съм от момчето с има-няма една година.
— Същото важи и за мнозина офицери на Западния фронт, на които си козирувал.
— Точно там е работата. Тук аз не съм офицер.
— Да, но си шефът. Пък и вече не си в Уайтчапъл, Чарли. Хайде, време е да си видиш стаите.
— Стаите ли! — възкликна младежът. — Никога през живота си не съм разполагал със „стаи“. А напоследък съм се свирал само по окопи, палатки и спортни зали.
— Е, сега вече си имаш и стаи. — Следвана от съдружника си, Беки се качи по дървените стълби на първия етаж и тръгна да го развежда и да му показва. — Кухнята — оповести тя. — Тясна е, но ще ти върши работа. Между другото, поръчах да набавят прибори и съдове за трима, казала съм на Гладис и да поддържа чисто и подредено. Дневната — обяви младата жена и отвори една врата, — ако това тясно помещение изобщо може да се нарече дневна.
Чарли погледна канапето и трите фотьойла, очевидно нови-новенички.
— А какво е станало със старите ми вещи?
— Повечето бяха изгорени в деня, когато войната свърши — призна Беки. — Но успях да спазаря за шилинг росерното кресло и леглото в притурка към него.
— Ами сергията на дядо? Нали не си изгорила и нея?
— Не съм, не съм, не се безпокой. Опитах се да я продам, но й даваха най-много пет шилинга, така че сега Боб прекарва с нея всяка сутрин стоката от пазара.
— Чудесно — въздъхна облекчено Чарли.
Беки се обърна и продължи към банята.
— Извинявай за мокрото петно под крана за студена вода — каза тя. — Правихме, струвахме, но така и не успяхме да го махнем. И да те предупредя, от казанчето на тоалетната понякога не тече вода.
— Никога не съм имал тоалетна вътре в къщата — призна си Чарли. — Много тузарско, няма що!
Беки продължи към спалнята.
Чарли се опита да огледа помещението, но погледът му веднага бе привлечен от цветна картинка, висяла и над леглото му в Уайтчапъл и навремето принадлежала на майка му. Стори му се позната. Премести очи към скрина, двата стола и леглото, които виждаше за пръв път. Много му се прииска да покаже на Беки колко й е признателен за всичко, затова седна на крайчеца на леглото и започна да се друса.
— И това ми е за пръв път.
— Кое?
— Балдахинът. Дядо не позволяваше да слагаме балдахин. Твърдеше, че…
— Да, да, помня — прекъсна го момичето. — Че с балдахин сутрин се успиваш и това те възпрепятства да си вършиш всекидневната работа.
— Да, нещо от този род, само дето се съмнявам, че дядо е знаел думата „възпрепятства“ — усмихна се Чарли и се зае да разопакова кашона на Томи.
Погледът на Беки падна върху малкото изображение на Богородица с Младенеца веднага щом Чарли го сложи на леглото. Тя взе картината и се взря в нея.
— Откъде я имаш? Прекрасна е.
— Остави ми я един приятел, който загина на фронта — отвърна той, без да дава воля на чувствата.
— Приятелят ти е имал вкус. — Беки продължи да държи иконката. — Имаш ли представа кой я е рисувал?
— Не. — Чарли се вторачи в снимката на майка си в рамка, окачена над леглото. — Виж ти! Същата е.
— Е, не съвсем — рече Беки и също погледна илюстрацията от списание над леглото. — Картинката на майка ти е снимка на шедьовър на Бронзино, докато рисунката на твоя приятел очевидно е копие на оригинала. — Тя си погледна часовника. — Трябва да тръгвам — оповести най-неочаквано. — Обещала съм в осем да бъда в зала „Куинс Хол“. Моцарт.