— Моцарт ли? Аз познавам ли го?
— В близко бъдеще ще ти уредя да се запознаете.
— Значи няма да останеш и да ми приготвиш първата вечеря тук? — възкликна Чарли. — Искам да те питам куп неща. Като начало…
— Извинявай, Чарли. Не бива да закъснявам. Но ще се видим утре сутрин — обещавам, че тогава ще отговоря на всичките ти въпроси.
— Рано ли ще дойдеш?
— Да, но не според твоите представи — прихна Беки. — Ще се появя някъде към осем.
— Падаш ли си по този Моцарт? — попита младежът и Беки усети как той я изучава съсредоточено.
— Да ти призная, и аз не знам много за него, но Гай го харесва.
— Гай ли? — възкликна Чарли.
— Да, Гай. Младеж, който ще ме води на концерт, а аз не го познавам достатъчно, за да закъснявам. Утре ще ти разправям повече и за двамата. Чао, Чарли.
Докато се връщаше пеш в жилището на Дафни, Беки се почувства гузна, задето е зарязала Чарли сам първата вечер у тях, и си помисли, че може би е постъпила себично, като е приела поканата на Гай да ходят довечера на концерт. Но през седмицата рядко го пускаха в градски отпуск и ако Беки беше отказала, имаше опасност да не се видят скоро.
Отвори входната врата на номер деветдесет и седем и чу, че Дафни се къпе в банята.
— Променил ли се е? — провикна се приятелката й, щом чу, че вратата се затваря.
— Кой дали се е променил? — попита Беки и прекоси спалнята.
— Как кой, Чарли, разбира се — отвърна Дафни и отвори вратата на банята.
Беше се загърнала с хавлиена кърпа и стоеше, подпряна на плочките върху стената. Бе обвита във валмо пара.
Беки се позамисли.
— Да, променил се е, при това много, ако не броим гласа и облеклото.
— В смисъл?
— Ами гласът му си е същият… ще го позная навсякъде. Облеклото също… И него ще го позная на мига. Инак Чарли се е променил доста.
— Как да го разбирам? — продължи с въпросите Дафни и започна да подсушава с бързи движения косата си.
— Както самият той изтъкна, Боб Мейкинс е по-малък от него с някаква си година, но Чарли сякаш е по-стар от нас с цели десет години. Така очевидно е с всички, воювали на Западния фронт.
— Не би трябвало да те учудва. Но я ми кажи, изненада ли се Чарли от магазина?
— Да, според мен се изненада. — Беки си смъкна роклята. — Дали ти се намира чифт чорапи, с които да ми услужиш?
— В третото чекмедже от долу нагоре — отвърна Дафни. — Но само ако ти ми услужиш с краката си.
Другото момиче се засмя.
— Как изглежда тоя Чарли? — продължи да додява Дафни, след като метна мократа кърпа на пода в банята.
Беки се позамисли.
— Висок е някъде метър седемдесет и пет-шест, едър е като баща си, но при него това са мускули, а не тлъстини. Е, не е Дъглас Феърбанкс, но би могъл да мине и за хубав.
— Както личи, май е мой тип — призна си другата жена и се зае да оглежда дрехите си, за да подбере нещо подходящо за вечерта.
— Едва ли, драга — възрази Беки. — Съмнявам се бригаден генерал Харкорт-Браун да посрещне с отворени обятия Чарли Тръмпър, за да пийнат по един херес преди сутрешния лов.
— Каква снобка си, Ребека Салмън! — възкликна през смях приятелката й. — С теб може и да живеем под един покрив, но не забравяй, че вие двамката с Чарли сте от една люпилня. Като си помисля, и с Гай се запозна пак благодарение на мен.
— Така си е — призна Беки, — но не можеш да отречеш, че все пак съм завършила „Сейнт Пол“ и сега следвам в Лондонския университет.
— В средите, от които произлизам, това не се брои за достойнство — отбеляза Дафни и си погледна ноктите. — Но сега, драга, не ми е до празни приказки с работническата класа — допълни тя. — Трябва да тръгвам. Хенри Бромсгроув ще ме води на танци в Челси. А Хенри не е мъж за изпускане, не искам да си пропилявам шансовете да ме покани през август във вилата си в Шотландия.
Докато пълнеше ваната, Беки се замисли за думите, които приятелката й бе изрекла на шега, с много обич, но които въпреки това изваждаха на преден план проблемите, изникващи пред нея всеки път, когато тя се опиташе да прекрачи установения вододел между обществените прослойки.