— Никога не съм намирал общ език с офицерите.
— Но по време на войната пътищата ви са се кръстосали. Всъщност ти го познаваш преди мен — възкликна най-неочаквано младата жена. — Усетих го още когато вечеряхме заедно първия път.
— Би било преувеличено да се каже, че го познавам — възрази Чарли. — Служили сме в един и същи полк, но до оная вечер никога не сме се хранили на една маса.
— Но нали сте воювали рамо до рамо.
— Заедно с още четири хиляди мъже от полка — рече той — не се хвана толкова лесно в капана.
— Храбър ли беше като офицер, уважаваха ли го?
Точно тогава най-неочаквано при тях дойде келнерът.
— Какво ще пиете с рибата, господине?
— Шампанско — поръча Чарли. — Така де, дошли сме да празнуваме.
— И какво, ако не е тайна? — попита Беки, без да се усети, че той го е казал колкото да смени темата.
— Резултатите от първата година. Или си забравила, че вече изплатихме повече от половината заем, отпуснат ни от Дафни?
Беки успя да се усмихне, осъзнала, че докато тя се е притеснявала за Гай и за заминаването му, Чарли е хвърлил всичките си сили, за да реши другия й проблем. Но въпреки добрата новина продължиха да мълчат — само от време на време Чарли казваше по нещо, което невинаги получаваше отговор. Беки току отпиваше от шампанското и си взимаше колкото да не е без никак от рибата, а накрая не си поръча десерт и почти не скри облекчението си, когато им донесоха сметката.
Чарли плати и остави на сервитьора голям бакшиш, от който — помисли си Беки — Дафни би се гордяла.
Тя се изправи и усети, че й се вие свят.
— Добре ли си? — попита Чарли и я прегърна през раменете.
— Да, да, добре съм — рече младата жена. — Не съм свикнала две поредни вечери да пия толкова много вино.
— А не хапна почти нищо — укори я младежът, след което я изведе в нощния студ.
Хванати под ръка, тръгнаха по Челси Терас и Беки волю-неволю си помисли, че който не ги познава, сигурно ще ги помисли за влюбени. Когато стигнаха входа на жилището на Дафни, се наложи Чарли да бръкне в чантата на Беки, за да намери ключовете. Успя с триста мъки да отключи, като крепеше спътницата си, облегнала се на стената. Но краката на Беки току се подкосяваха и Чарли я хващаше, за да не падне. После я вдигна на ръце и я качи на първия етаж. Едва успя да отвори входната врата — страхуваше се да не изпусне младата жена. Най-сетне влезе, олюлявайки се, в хола и сложи Беки на канапето. Изправи се, пое си дъх и се запита дали да я остави тук, или да потърси спалнята.
Тъкмо понечи да си тръгне, когато Беки падна на пода и изпелтечи нещо от рода на „сгодени“.
Чарли се върна при нея, този път обаче направо я метна на рамо. Понесе я към една от вратите, както се оказа, на спалнята. Положи я внимателно на леглото. Но точно когато тръгна да излиза на пръсти, Беки отново се претърколи и Чарли се завтече, за да я намести в средата на кревата. Поколеба се, после се приближи, понадигна раменете й и с другата ръка разкопча копченцата на роклята й на гърба. След това я хвана и за краката, вдигна ги във въздуха и сантиметър по сантиметър смъкна роклята, която сложи внимателно върху облегалката на стола.
— Ти, Чарли Тръмпър — прошепна, вторачен в младата жена, — ти си сляп, и то от доста време.
Отметна одеялото и зави Беки така, както медицинските сестри на Западния фронт завиваха ранените.
След като се увери, че приятелката му няма да се претърколи отново и да падне от леглото, той се надвеси над нея и я целуна по бузата.
„Не само си сляп, Чарли Тръмпър, но си и глупав“, рече си, докато затваряше след себе си входната врата.
— Идвам ей сега — каза и хвърли на кантара няколко картофа, а Беки зачака търпеливо в ъгъла на магазина.
— Нещо друго, драга ми госпожо? — попита той клиентката от опашката, чийто ред беше дошъл. — Може би няколко мандарини? Или ябълки? Днес сутринта получихме направо от Южна Африка сочни грейпфрути.
— Не, благодаря ви, господин Тръмпър, за днес това е всичко.
— Два шилинга и пет пенса, госпожо Саймъндс. Боб, би ли обслужил следващия на опашката, докато говоря с госпожица Салмън?
— Сержант Тръмпър!
— Аз! — откликна Чарли веднага щом чу кънтящия глас.
Обърна се и видя пред себе си опънат като струна снажен мъж, облечен в туидено сако, кавалерийски брич и с кафяво бомбе.
— Видя ли някое лице, го помня, докато съм жив — уточни мъжът, макар че Чарли надали щеше да го познае, ако не беше монокълът.