— Мили боже! — възкликна младежът и застана мирно.
— Можете да ме наричате и „подполковник“ — засмя се другият мъж. — А и не е нужно да стоите мирно. Това вече е минало. Макар че не сме се виждали, Тръмпър, от доста време.
— Близо две години, сър.
— На мен ми се струва повече — отвърна натъжен подполковникът. — Оказа се прав за Прескот. А и се държа като негов верен другар.
— Наистина бяхме добри приятели.
— Освен това той беше ненадминат воин. Напълно си заслужи медала.
— Напълно съгласен съм с вас, сър.
— И ти, Тръмпър, заслужаваше отличие, но не можехме да наградим всички, медалът остана за Прескот.
— Полагаше му се на него.
— Каква ужасна смърт! Да загине само на няколко метра от нашите позиции! — въздъхна подполковникът.
— Вие, сър, нямате никаква вина. Ако има виновен, то това съм аз.
— Дори и да има виновни, ти не си сред тях — възрази подполковникът. — Но да не се връщаме към това, няма смисъл — добави без повече обяснения той.
— Какво ново-старо в полка? — поинтересува се Чарли. — Оправят ли се без мен?
— Вече и без мен — вметна подполковникът и сложи няколко ябълки в пазарската чанта, която носеше. — Заминаха за Индия, но първо се отърваха от старите кранти.
— Много съжалявам, сър. Посветили сте живота си на полка.
— Така си е, но и Кралският стрелкови полк се нуждае от свежа кръв. Пък и да ти призная, по душа съм си пехотинец, така и не свикнах с тия нови танкове.
— Ако разполагахме с тях само преди две години, сър, мнозина щяха да останат живи.
— Не мога да не призная, изиграха своята роля — кимна подполковникът. — Аз също. — Той се пипна по възела на вратовръзката. — Ще ви видим ли на тържеството на полка, Тръмпър?
— Дори не знаех, че ще има тържество, сър.
— А, провеждаме го два пъти в годината. Първия път през януари, когато се събираме само мъжете, и втория път през май, вече с жените, тогава има и бал. Така другарите имат възможност да си припомнят доброто старо време. Ще се радваме, ако и ти, Тръмпър, бъдеш на линия. Тази година оглавявам организационния комитет и се надявам да се съберат повечко хора.
— Можете да разчитате, сър, че ще дойда на всяка цена.
— Мъж на място! Ще имам грижата от комитета да се свържат с теб, билетът е по десет шилинга, всеки си плаща сам пиенето, но както гледам, цената няма да те затрудни — добави подполковникът и се извърна към дългата опашка.
— Да ви предложа нещо, така и така сте на ред? — попита Чарли, също забелязал опашката, извила се зад подполковника.
— Не, благодаря, имаш много оправен продавач, вече ме обслужи и аз изпълних писмените указания на госпожата.
Той вдигна мъничко листче със списък на покупките и сметка срещу тях.
— Ще очаквам с нетърпение да се видим на бала, сър — рече младежът.
Хамилтън кимна и без да казва и дума, излезе от магазина.
Беки отиде при съдружника си, който съвсем беше забравил, че тя го чака, за да си поговорят.
— Не е нужно да стоиш мирно, Чарли — заяде се Беки.
— Това беше моят командир, подполковник сър Данвърс Хамилтън — поясни доста високопарно младежът. — Ръководеше ни на фронта, джентълмен до мозъка на костите. Дори ми помни името.
— Я се чуй, Чарли, какви ги говориш! Той може и да е джентълмен, но вече е в запаса, докато ти ръководиш преуспяващ магазин. Лично аз предпочитам да съм на твое място.
— Да де, но той бе командващ на фронта. Толкова ли не разбираш?
— Точно така, бил е — натърти Беки. — Сам каза, че полкът е заминал без него за Индия.
— Това не променя нищо.
— Помни ми думите, Чарли Тръмпър, един ден този човек ще се обръща към теб на „сър“.
Стана една седмица, откакто Гай беше заминал, и сега вече се случваше Беки да не се сеща за него в продължение на цял час.
Предната нощ почти не бе мигнала — беше му писала писмо, но на другата заран, когато тръгна на лекции, изобщо не спря при пощенската кутия. Бе успяла да си втълпи, че не го е дописала единствено заради господин Палмър.
Ден след заминаването на Гай тя с разочарование бе установила, че в „Таймс“ пак няма обява за годежа им, а в края на седмицата съвсем се отчая. В понеделник се беше умърлушила дотолкова, че се обади по телефона в „Гаръд“, където й казаха, че капитан Трентам от Кралския стрелкови полк изобщо не е поръчвал пръстен. Тя реши да изчака още една седмица и чак тогава да пише на Гай. Все й се струваше, че има някакво простичко обяснение.