— Въпреки това трябва да му съобщиш какво е станало и поне да му дадеш право на избор.
— Гай няма избор, Чарли, толкова ли не го разбираш? Ще се качи на първия кораб и ще се ожени за мен. Почтен човек е.
— Друг път е почтен — сопна се младежът. — Щом е толкова почтен, обещай ми поне едно.
— Какво?
— Че довечера ще му напишеш писмо и ще му кажеш истината.
Беки се поколеба, сетне рече:
— Добре, ще му пиша.
— Довечера ли?
— Да, довечера.
— И понеже стана въпрос, ще съобщиш и на майка му и баща му.
— Не, не очаквай от мен това, Чарли — бе категорична младата жена, която го погледна за пръв път.
— И защо, интересно, да не го очаквам? Да не би да се притесняваш, че ще опропастиш и техните кариери?
— Не. Но кажа ли им, баща му ще настоява Гай да се прибере и да се ожени за мен.
— И какво лошо има в това?
— Майка му ще почне да твърди, че съм изиграла сина й и съм го принудила, дори още по-лошо…
— Още по-лошо ли?
— Да. Че детето не е негово.
— И кой ще й повярва?
— Който поиска.
— Не е честно — подвикна Чарли.
— Татко често повтаряше, че животът не е честен. И аз все някога трябваше да порасна, Чарли. Ти го направи на Западния фронт.
— И какво ще правим сега?
— Какво ще правим сега ли? — повтори Беки, учудена от множественото число.
— Точно така, какво ще правим. Все пак сме съдружници, ако случайно си забравила.
— Като начало трябва да си намеря жилище, няма да е честно към Дафни, ако…
— Оказа се страхотна приятелка — вметна младежът.
— И на двамата — потвърди Беки.
Чарли стана, бръкна в джобовете си и тръгна да кръстосва напред-назад из тясната стаичка. Покрай това Беки се сети за времето, когато двамата са били малки и са ходили заедно на училище.
— Едва ли… — подхвана Чарли.
Беше негов ред да не смее да погледне Беки в лицето.
— Едва ли какво?
— Едва ли… — започна той отново.
— Казвай де.
— Едва ли би склонила да се омъжиш за мен.
Последва дълго мълчание. Накрая Беки се поокопити от стъписването и възкликна:
— Ами Дафни?
— Дафни ли? Едва ли някога си смятала, че отношенията ни са от такова естество. Вярно е, че ми дава нещо като вечерни уроци, но не е това, което си мислиш. При всички положения в живота на Дафни има само един мъж и той със сигурност не е Чарли Тръмпър по простата причина, че и тя открай време е знаела как в живота ми има само една жена.
— Ама…
— Обичам те, Беки, от много отдавна.
— Мили боже! — пророни тя и захлупи лице върху дланите си.
— Извинявай — рече Чарли. — Мислех, че знаеш. Според Дафни жените винаги ги усещали тези неща.
— Не съм и подозирала, Чарли. Бях сляпа и глупава.
— Откакто към се върнал от Единбург, не съм поглеждал друга жена. Вероятно съм се надявал, че ме обичаш поне мъничко — поясни той.
— Винаги ще те обичам мъничко, Чарли, но се опасявам, че съм влюбена в Гай.
— Голям късметлия е този Гай. А само като си помисля, че съм те срещнал пръв. Веднъж баща ти ме чу да те наричам зад гърба ти Дебелата фукла и ме изпъди от магазина. — Беки се усмихна. — Ето на, винаги съм успявал да взема от живота онова, което наистина искам, как ли съм изпуснал теб?
Беки не намираше сили да го погледне.
— Е, той е офицер, а аз — не. Това вероятно обяснява всичко.
Младежът вече не сновеше из стаята и беше спрял пред Беки.
— Ти, Чарли, си генерал.
— Но не е същото, нали?
12.
Челси Терас №97
Лондон
20 май 1920 г.
Скъпи Гай,
Това е най-трудното писмо, което ми се е налагало да пиша някога. Всъщност не знам откъде да започна. От деня, когато замина за Индия, минаха малко повече от три месеца и се случи нещо, което според мен би трябвало да научиш веднага. Току-що се връщам от лекаря на Дафни на Харли стрийт и…
Беки спря, прочете внимателно няколкото изречения, които беше написала, въздъхна тежко, намачка листа и го метна в кошчето за отпадъци до нозете й. Изправи се, протегна се и заснова из стаята с надеждата, че ще си намери поредното оправдание да не допише писмото. Вече бе дванайсет и половина през нощта, беше уморена, знаеше обаче, че няма да заспи, докато не приключи. Върна се при писалището и отново взе перодръжката.