— Дано е по-добър месар, отколкото танцьор — беше отбелязала Беки, когато Чарли й бе съобщил, че е привлякъл при тях на работа сержант Паркър.
Колкото до бакалията, новата гордост и радост на Чарли, тя излезе на печалба още първия ден, макар че, ако някой попиташе продавачите, те щяха да се закълнат, че шефът им е и в трите магазина едновременно.
— Добре че ми хрумна гениалната идея да превърна онзи стар антиквариат в бакалия — рече Чарли.
— Сега вече и бакалин ли се пишеш?
— Не, разбира се, аз съм си най-обикновен търговец на плодове и зеленчуци и винаги ще си остана такъв.
— Това ли, интересно, ще казваш на момичетата, когато купиш магазините по цялата улица?
— Подобно начинание ще отнеме доста време. Е, какви са отчетите на новите магазини?
— През първата година ще са на загуба.
— Как така на загуба! Преспокойно могат да излязат на печалба или поне приходите и разходите да са изравнени — подвикна възмутен Чарли. — Колкото до бакалията…
— По-тихо. Така господин Хадлоу и колегите му в банката ще се убедят с очите си, че се справяме далеч по-добре, отколкото сме предвиждали първоначално.
— Ти, Ребека Салмън, си една коварна жена, така да знаеш.
— Едва ли ще ме наричаш коварна, Чарли Тръмпър, когато ножът пак опре до кокала и ме пратиш да прося следващия заем.
— Щом си толкова умна, я ми обясни защо книжарницата все ми се изплъзва? — заяде се Чарли и посочи магазина отсреща, на номер сто четирийсет и едно, където светеше една-единствена гола електрическа крушка — само от нея се разбираше, че вътре има човек. — Поне според мен там от доста седмици не е стъпвал купувач, а и ако някой се излъже да влезе, то е, за да попита как да стигне до Бромптън Роуд.
— Нямам представа — засмя се Беки. — Вече проведох дълъг-предълъг разговор с господин Снедълс и му предложих да купим магазина, той обаче не дава и да се издума. След смъртта на жена си живее единствено заради книжарницата.
— На това живот ли му викаш! — възкликна Чарли. — По цял ден бърше праха по старите книги и реди древни ръкописи.
— На него му е достатъчно и да седи и да си чете Уилям Блейк и любимите военни поети. Господин Снедълс е доволен, ако продаде и една-две книги на месец, стига магазинът му да стои отворен. Така де, не всеки иска да става милионер, както Дафни не се уморява да ми напомня.
— Сигурно е така. Защо не предложим на Снедълс сто и петдесет лири стерлинги за книжарницата, а после да му взимаме наем, например десет гвинеи годишно? Така, след като старецът умре, магазинът веднага става наш.
— На теб, Чарли Тръмпър, трудно ще ти ще угоди, но щом искаш, ще опитам.
— Да, искам, Ребека Салмън, действай.
— Ще направя всичко по силите си, но ако случайно си забравил, нека ти напомня, че в скоро време предстои да раждам, освен това се опитвам да защитя бакалавърска степен.
— Да, нагърбила си се със сто неща, а не е редно. Но вероятно ще се наложи да осъществиш още един удар.
— Още един удар ли?
— „Фодъргил“.
— Магазинът на ъгъла.
— Точно така — потвърди Чарли. — А ти, госпожице Салмън, знаеш как гледам на ъгловите магазини.
— Знам, знам, господин Тръмпър. Знам, освен това, че не разбираш нищо, ама нищичко от търговия с произведения на изящните изкуства, камо ли от търгове.
— Вярно е, не съм спец — призна си младежът. — Но един-два пъти посетих Ню Бонд стрийт, погледах как в „Сотби“ си вадят хляба, поразходих се и до Сейнт Джеймс да видя как се справят конкурентите на „Сотби“ — „Кристи“, и стигнах до извода, че в крайна сметка току-виж се намерило някакво приложение на дипломата ти по изкуствознание.
Беки вдигна вежди.
— Изгарям от нетърпение да чуя какво ме виждаш да правя до края на живота си.
— След като я вземеш тая твоя бакалавърска степен — продължи Чарли, без да обръща внимание на подмятанията й, — ще кандидатстваш за работа в „Сотби“ или „Кристи“, все едно къде, и в продължение на три до пет години ще усвояваш занаята. После ще примамиш всички, които си струва да привлечем, и ще дойдеш да ръководиш Челси Терас номер едно, където ще отворим галерия, наистина достойна да съперничи на „Кристи“ и „Сотби“.