Някъде по това време Пърси Уилтшир най-сетне се демобилизира от Шотландския гвардейски полк. Напоследък вече не се притеснявах от телефонните разговори с майка му. През ония ужасни години между 1916 и 1919 все си мислех, че тя ще ми се обади и ще ми каже, че и Пърси, подобно на баща си и на по-големия си брат след това, е загинал на Западния фронт. Трябваше да минат доста години, докато призная на овдовялата маркиза какъв страх ме обземаше всеки път, когато чуех гласа й по телефона.
После най-неочаквано Пърси ми поиска ръката. От този миг нататък бях погълната изцяло от съвместното ни бъдеще и от посещенията при неговите роднини, та занемарих напълно дълга си към Беки, макар че й позволих да остане в жилището. Сетне, докато се обърна, тя роди невръстния Даниъл. Молех се да понесе неизбежната дамга.
Няколко месеца след кръщенето реших да се отбия, без да се обаждам предварително — връщах се от провинцията, където бях прекарала края на седмината с майката на Пърси.
Входната врата се отвори и ме посрещна Чарли, пъхнал под мишница вестник, а Беки седеше на канапето и доколкото забелязах, кърпеше чорап. Погледнах надолу и що да видя — Даниъл пълзеше устремно напред. Добре че го гушнах, инак като нищо щеше да изхвърчи по стълбите и да поеме по широкия свят.
— Много се радвам да те видя — скочи Беки. — Не си идвала от цяла вечност. Ей сега ще ти направя чай.
— Благодаря — рекох аз. — Отбих се, колкото да се уверя, че сте свободни на… — Погледът ми падна върху малката картина с маслени бои над камината. — Колко е красива! — възкликнах аз.
— Би трябвало да си я виждала многократно — рече Беки. — Висеше в стаята на Чарли…
— Не, не съм я виждала — прекъснах я аз — така и не разбрах за какво намеква.
14.
Още щом поръбената със златисто картичка се получи на Лаундс Скуеър, Дафни я сложи между поканата за кралската ложа на хиподрума „Аскот“ и другата покана — за градинското увеселение в Бъкингамския дворец. Каза си обаче, че картичката ще остане върху полицата над камината дълго след като поканите за хиподрума и за двореца се озоват в кошчето за боклук — тя държеше да я видят всички.
Беше прекарала в Париж цяла седмица, за да избере тоалетите за трите събития, но смяташе да облече най-изумителната рокля именно на тържеството, на което Беки щеше да си получи дипломата и което сега Дафни описваше пред Пърси като „великото събитие“.
Годеникът й — макар че тя и досега не бе свикнала да възприема Пърси като такъв — също сподели, че никога не е бил канен на такова тържество.
Бригаден генерал Харкорт-Браун предложи на дъщеря си Хоскинс да ги закара до ректората с ролс-ройса и си призна, че й завижда мъничко и съжалява, задето не е сред поканените.
Когато денят най-сетне настъпи, Пърси заведе Дафни на обяд в „Риц“ и след като за стотен път прегледаха списъка с гостите и църковните химни, които ще бъдат изпълнени на бракосъчетанието, двамата насочиха вниманието си към събитието следобед.
— Дано не ни задават въпроси — подхвана Дафни. — Защото е сигурно, че не знам отговорите.
— О, убеден съм, моето момиче, че няма да ви подлагат на такова изпитание — успокои я Пърси. — Не че някога съм ходил на раздаване на дипломи. Ние, Уилтширови, не се славим като особено ученолюбиви — допълни той и прихна така, сякаш се е закашлял.
— Отърви се от този навик, Пърси. Ако ще се смееш, се смей, ако ще кашляш, кашляй.
— Както кажеш, моето момиче.
— И престани да ме наричаш „моето момиче“. Вече съм на двайсет и три години, пък и майка ми и баща ми са ми дали напълно приемливо име.
— Както кажеш, моето момиче — повтори годеникът й.
— Ама ти изобщо не ме слушаш! — Тя си погледна часовника. — Хайде да тръгваме. Само това оставаше да закъснеем.
— Точно така — съгласи се Пърси и помоли сервитьора да им донесе сметката.
— Имаш ли представа къде отиваме, Хоскинс? — попита Дафни шофьора, когато той й отвори задната врата на ролс-ройса.
— Да, милейди, миналия месец, докато вие с Негова Светлост бяхте в Шотландия, си позволих да проверя пътя.
— Браво на теб, Хоскинс — похвали го Пърси. — Добре че си го направил, инак нищо чудно да кръжим цял следобед.