— Длъжна съм да отбележа — намеси се и Беки, — че хората проявяват съвсем различен морал, когато става въпрос да платят на шивача си. Погледнете само списъка на длъжниците.
— Съгласен съм — каза Чарли. — Опасявам се и че няма да има кой знае какво подобрение, докато майор Арнолд не намери с кого да замени най-малко трима от сегашните шивачи. През следващата половин година не очаквам да излязат на печалба, но поне се надявам в края на третото тримесечие да изравнят разходите и приходите.
— Добре — отбеляза подполковникът. — А железарията? Гледам, миналата година магазинът на номер сто двайсет и девет е обявил прилична печалба, защо приходите са намалели толкова рязко? В сравнение с 1920 година са отчели шейсет лири стерлинги по-малко и за пръв път са обявили загуба.
— Обяснението е твърде просто — вметна Беки. — Парите са били откраднати.
— Откраднати ли?
— Ами да — потвърди Чарли. — Още през ноември миналата година Беки забеляза, че седмичните отчети са все по-ниски — в началото спадът бе малък, сетне все по-голям и ние установихме известна закономерност.
— Открихте ли кой бърка в касата?
— Да, не беше трудно. Един от продавачите в железарията излезе в отпуск и пратихме Боб Мейкинс да помага. Той веднага надуши какво става. Оказа се, че управителят — Рег Ларкинс, е заклет комарджия — продължи Чарли — и с нашите пари си покрива дълговете. Колкото по-големи ставали те, толкова по-нагло бъркал в касата.
— Уволнихте го, нали? — поинтересува се Хамилтън.
— Още същия ден — потвърди младежът. — Онзи се разфуча, почна да отрича. Но оттогава не сме му виждали очите, а от три седмици пак излязохме на малка печалба. Ала още търся нов управител, който да поеме час по-скоро магазина. Набелязал съм един младеж, който работи в „Хъдсън“ оттатък Чаринг Крос Роуд.
— Чудесно — похвали го подполковникът. — Е, разгледахме трудностите от миналата година, сега остава, Чарли, да ни стреснеш с плановете си за бъдещето.
Младежът отвори новото кожено куфарче — последен писък на модата, което Беки му бе подарила на двайсети януари, и извади най-новия доклад, изготвен от Джон Д. Уд. Прокашля се театрално, при което Беки си запуши устата с длан, за да не прихне.
— Господин Краудър — подхвана Чарли — е съставил цялостен опис на всички имоти, намиращи се на Челси Терас.
— За което по една случайност ни е взел цели десет гвинеи — вметна Беки и погледна в счетоводната книга.
— Нямам нищо против да му плащаме, стига вложението да се окаже добро — подчерта подполковникът.
— Парите вече се оправдаха — потвърди Чарли. Подаде им преписи от доклада на Краудър. — Както вече знаете и двамата, на Челси Терас има общо трийсет и шест магазина, от които притежаваме седем. Според Краудър през следващата година за продан вероятно ще бъдат обявени още пет. Но както изтъква и той, всички собственици на магазини по Челси Терас вече си дават сметка за ролята ми на купувач и надуват цените.
— Според мен рано или късно трябваше да се случи.
— Съгласен съм, подполковник — рече младежът, — но го очаквах по-късно. Сид Рексол, председателят на комитета на собственици на магазини, вече ни гледа подозрително.
— Защо точно той? — попита сър Данвърс.
— Собственик е на кръчма „Мускетарят“ в другия край на Челси Терас. Вече разправя на клиентите, че дългосрочната ми цел е да изкупя всички магазини по улицата и да разоря дребните собственици.
— Не е далеч от истината — отбеляза Беки.
— Дори да е така, не очаквах да създаде сдружение с една-едничка задача: да ми попречи да купя някои имоти. Надявах се някой ден да притежавам и „Мускетарят“, но стане ли дума за това, Рексол отсича: „Само през трупа ми“.
— Това е удар по нас — отбеляза Хамилтън.
— Нищо подобно — възрази младежът. — Не можем да очакваме животът да премине съвсем безоблачно. Важното е да надхитрим Рексол и ако и в неговия живот се появят облаци, да действаме бързо. Но това означава, че междувременно ще се наложи да плащам скъпо и прескъпо, ако някой от собствениците реши да продаде магазина си.