— Да, но можем ли точно сега да си позволим такава голяма сума? — попита подполковникът.
— Пет от магазините са на печалба — напомни Беки, след като провери отчетите. — Два са изравнили приходите и разходите и само един продължава да работи на загуба.
— Трябва да имаме смелостта да вървим напред — отсече Чарли. — Да купим жилищните сгради, да ги разрушим и на тяхно място да построим пет-шест магазина. За нищо време ще си върнем вложените средства и ще започнем да печелим.
Краудър поизчака останалите да осмислят стратегията на Чарли, сетне попита:
— Какво е решението на управителния съвет?
— Моето мнение е, че трябва да предложим три хиляди лири стерлинги — оповести подполковникът. — Както изтъкна изпълнителният директор, трябва да гледаме напред, но само ако банката реши, че може да ни подкрепи. Господин Хадлоу?
— В момента можете да си позволите да заделите три хиляди лири стерлинги — отговори директорът на банката, след като прегледа цифрите. — Така обаче ще изчерпите възможностите да теглите още заеми, което ще рече, че в обозримо бъдеще няма да можете да купувате други магазини.
— Нямаме избор — натърти Чарли, вторачен в Краудър. — Още някой е хвърлил око на жилищните сгради, а на този етап не бива да допускаме конкуренцията да се добере до тях.
— Добре. Ако това е решението на управителния съвет, по-късно днес ще се опитам да сключа сделката и да купя сградите за три хиляди лири стерлинги.
— Според мен управителният съвет иска от вас точно това — потвърди председателят, след като огледа присъстващите. — Ако няма други въпроси, обявявам заседанието за закрито.
След края на заседанието подполковникът дръпна Краудър и Хадлоу встрани.
— Тая работа с жилищата не ми харесва. Не е зле да разберем как така като гръм от ясно небе се появява втори кандидат за тях.
— Съгласен съм — подкрепи го Краудър. — Инстинктът ми подсказва, че Сид Рексол и неговият комитет на собственици на магазини се опитват да попречат на Чарли да купи карето.
— Едва ли — възрази младежът, който също беше дошъл при тях. — Съмнявам се Сид да е решил да купи сградите, той няма кола — добави той тайнствено. — При всички положения, и да се скъсат, и Сид Рексол, и приятелчетата му не могат да съберат две хиляди и петстотин лири стерлинги.
— Значи смяташ, че зад предложението стои предприемач, решил да строи на Челси Терас, така ли? — попита директорът на банката.
— По-вероятно става въпрос за инвеститор, който е разбрал за дългосрочните ви намерения и е намислил да купи жилищните сгради, за да ви накара след време да платите скъпо и прескъпо за тях — отвърна Краудър.
— Не знам за кого става въпрос — рече Чарли, — сигурен съм обаче, че взехме правилното решение: да предложим повече пари, отколкото дава той.
— Съгласен съм — подкрепи го подполковникът. — Краудър, съобщи ми веднага щом сключиш сделката. А сега трябва да бързам. Поканил съм на обяд в клуба една доста специална дама.
— Познаваме ли я? — полюбопитства Чарли.
— Дафни Уилтшир.
— Предай й много поздрави от мен — намеси се Беки. — Кажи й, че очакваме с нетърпение да вечеряме заедно следващата сряда.
Подполковникът вдигна шапка по посока на Беки и остави четиримата си колеги да изказват още и още предположения кой ли още проявява интерес към сградите.
Заседанието бе продължило по-дълго от предвиденото, затова подполковникът бе успял да гаврътне само едно уиски, когато Дафни дойде във Военния клуб. Той я заведе в Дамския салон. Младата жена наистина бе понапълняла, но Хамилтън не смяташе, че от това изглежда по-зле.
Поръча за гостенката джин с тоник, а тя забъбри колко весело е било в Америка и колко горещо в Африка. Подполковникът обаче подозираше, че Дафни е дошла да поговорят за съвсем друг континент.
— Ами Индия? — попита той накрая.
— Е, там не е толкова хубаво — отвърна младата жена, после замълча и отпи от джина с тоника. — Всъщност е ужасно.
— Виж ти! Пък на мен тамошните жители винаги са ми се стрували доста дружелюбни — рече Хамилтън.
— Да, не местните жители, а друг ни развали настроението — отвърна Дафни.
— Трентам ли?
— То се знае!