— Благодаря — каза Кейси. — Не отговарям на изискването, но въпреки това с удоволствие бих дошла.
— О, извинявай, скъпа! Реших, че… Ще изпратя кола. Куилън, ще останеш ли за вечеря?
— Не, не мога. Имам неотложна работа.
— Жалко. — Лейди Джоана се усмихна и показа развалените си зъби.
— Моля да ни извините, но искам да открия Бартлет, преди да си тръгна. Ще се видим в събота. — Горнт хвана ръката на Кейси и я отведе.
Те изгледаха отдалечаващата се двойка.
— Всеки би казал, че е много привлекателна, нали? — каза лейди Джоана. — Чълък. Това име е някъде от централна Европа, нали?
— Възможно е. Би могло да бъде и от Средния изток, Джоана. Турско или нещо такова, може и да е балканско… — Хавъргил млъкна. — Разбирам какво имаш предвид. Не, не мисля. Определено не прилича на еврейка.
— В днешно време човек не може да бъде сигурен в нищо, не е ли така? Може да си е правила пластична операция на носа.
— И през ум не ми мина да се загледам. Хм! Мислиш ли?
Ричард Куанг подаде на жена си визитната картичка на Кейси. Тя бързо я прочете и веднага й направи впечатление същото, което бе изненадало и него.
— Пол, тук пише „финансов и изпълнителен вицепрезидент на акционерната компания“… наистина впечатляващо, нали? „Пар-Кон“ е голяма компания.
— Но, скъпа моя приятелко, те са американци. В Америка правят невероятни неща. Сигурен съм, че това е само титла и нищо повече.
— За престиж на любовницата ли? — попита Джоана.
12
Билярдната щека удари бялата топка, тя се стрелна по зелената маса, запрати червената в една от далечните дупки и спря точно до друга червена топка.
Ейдриън плесна възторжено с ръце:
— О, Линк, този беше супер! Сигурна бях, че само се перчиш. Направи го още веднъж!
Линк Бартлет се ухили.
— Срещу един долар тази червената ще обиколи масата и ще падне в онази дупка, а бялата ще спре тук. — Той отбеляза мястото с едно перване на тебешира.
— Готово!
Той се наведе над масата, прицели се и след удара му бялата топка спря на милиметър от знака, който бе оставил, а червената изчезна в дупката.
— Айейа! Нямам долар в себе си. По дяволите! Може ли да остане като дълг?
— В хазарта една дама — колкото и красива да е тя — трябва незабавно да плаща дълговете си.
— Знам. Татко казва същото. Може ли да ти платя утре?
Той я наблюдаваше, доволен, че умението му я радваше.
Тя бе облечена с черна пола с дължина до коляното и прекрасната копринена блуза. Краката й бяха дълги; много дълги и безупречни.
— Не може. — Той се престори на обиден и двамата се засмяха.
Масивното осветително тяло падаше ниско над билярдната маса, а останалата част от помещението бе тъмна и интимната атмосфера се нарушаваше единствено от снопа светлина, който идваше от отворената врата.
— Играеш невероятно — каза тя.
— Не казвай на никого, но в армията си изкарвах хляба с това.
— В Европа ли?
— Не. В Тихия океан.
— Баща ми е бил пилот на изтребител. Свалил шест самолета, а след това свалили неговия и престанал да лети.
— Значи е бил ас, нали?
— Участвал ли си в онези ужасни десанти срещу японците?
— Не. Бях в строителството. Пристигахме едва след като всичко бе сигурно.
— О!
— Строяхме бази, военни летища в Гуадалканал и по всички острови в Тихия океан. Прекарах леко войната — изобщо не мога да се сравнявам с баща ти. — Докато отиваше да остави щеката си той за първи път изпита съжаление за това, че не бе служил в морската пехота. Когато бе казал „в строителството“ изражението на лицето й го бе накарало да се почувства като страхливец. — Трябва да отидем да потърсим приятеля ти. Може вече да е дошъл.
— О, не е толкова важно! Той не ми е истински приятел. Запознахме се у един приятел преди около седмица. Мартин е журналист в „Чайна гардиън“. Не ми е любовник.
— Всички англичанки ли са така откровени, когато става въпрос за любовниците им?
— Всичко идва от хапчетата. Те ни освободиха завинаги от мъжкото робство. Вече сме равни.
— И ти ли?
— Да.
— Значи си щастливка.
— Да, знам, че съм голяма късметлийка. — Тя го наблюдаваше. — На колко си години, Линк?
— Стар съм. — Той тракна щеката на мястото й. За първи път в живота си не искаше да каже възрастта си. „По дяволите — мислеше си, странно объркан. — Какво има? Нищо. Няма нищо. Нали?“
— Аз съм на деветнайсет — каза тя.
— Кога е рожденият ти ден?