Той завъртя ключа и запали двигателя, изпитвайки удоволствие от лукса, който лъхаше от естествената кожа и тежкото дърво — богатство и съвършенство. После включи на скорост и подкара надолу по алеята, покрай паркинга, където бяха останалите коли, през огромната порта от ковано желязо, на която бе поставен герба на Струан. Спря, за да се огледа за идващи коли и погледът му попадна върху огледалото за обратно виждане, където бе отражението на Грейт хаус. Висока, огромна, с ярко осветени прозорци, мамеща.
„Скоро наистина ще те притежавам. — Ще правя приеми, каквито Азия не е виждала и никога няма да види. Май ще трябва да си намеря съпруга. Например американката.“
Усмихна се под мустак.
— Ах, Сирануш, какво очарователно име — каза той на глас със същата доза мъжки чар, с която го бе казал и първия път. „Лесно ще ми падне в ръчичките — беше самоуверен. — Малко старомоден чар, страхотно вино, лека, но превъзходна храна и търпение, заедно с най-добрия, изискан английски, мъжка изтънченост, никакви мръсни думи и тя е твоя — където и когато поискаш. А после, ако го направиш в подходящия момент, можеш да пуснеш вход уличния си английски и малко пресметната грубост и ще отприщиш цялата й насъбрана страст, така както никой мъж не го е правил.
Ако съм схванал правилно, има доста голяма нужда от хубав секс. Значи или Бартлет не я задоволява, или наистина не са любовници, както беше написано в поверителния доклад. Интересно.
А искаш ли я? Като играчка — може би. Като средство — разбира се. Но не като съпруга, прекалено е амбициозна.“
Пътят бе чист и той подкара надолу към разклонението, зави надясно и не след дълго вече караше по „Пийк роуд“, по посока към „Мегъзин геп“, където се намираше апартаментът на Плъм. След вечерята с него, трябваше да отиде на една среща, а след това в Уанчай, в един от неговите лични апартаменти и в отворените обятия на Мона Люнг. Пулсът му се ускори при мисълта за необузданата й страст в леглото и трудно скриваната й омраза към него и към всички quai loh, която бе във вечен конфликт с любовта й към лукса, към апартамента, даден й назаем, и скромната сума, получавана всеки месец от него.
— Никога не им давай пари — му бе казал навремето баща му, Уилям. — Дрехи, бижута, екскурзии — разбира се. Но не прекалено много пари. Контролирай ги чрез долари. И никога не си мисли, че те обичат заради това, което си. Защото не е вярно. Интересуват ги парите ти, единствено и само те. А под повърхността ще те презират, всички. И като си помислиш, има защо — ние не сме китайци и никога няма да станем.
— Няма ли изключения?
— Мисля, че не. За quai loh няма, синко. Поне при мен не е имало, а аз съм имал не една и две. О, тя ще ти отдаде тялото си, децата си, дори живота си, но винаги ще те презира. Длъжна е — тя е китайка, а ние сме quai loh!
„Айейа — помисли си Горнт — този съвет доказа правотата си много, много пъти. И ми спести толкова терзания. Много искам да видя Стареца. Тази година ще му направя прекрасен коледен подарък: «Струан».“
Караше внимателно в лявото платно на криволичещия път, плътно покрай планинския склон. Нощта бе хубава, пътят сух, а движение почти нямаше. Обикновено се движеше с шофьор, но тази вечер не искаше да има никакви свидетели на срещата му с Плъм.
„Не, нито пък свидетели на срещата ми с Фор Фингър Уу. Какво, по дяволите, иска този разбойник? Нищо добро. Сигурно е опасно. Да. Но по време на войната в Корея той ти направи много голяма услуга и вероятно сега иска да му се отплатиш за нея. Винаги има уреждане на сметките, рано или късно. Това е китайски закон. Получаваш подарък и даваш подарък в замяна, малко по-скъп. Той вече ти е направил услуга.“
През 1950-а, когато китайската комунистическа армия в Корея с много кръв и чудовищни загуби си пробиваше път на юг от Ялу, имаше отчаяна нужда от всички видове стратегически запаси и огромното желание да плати щедро на онези, които можеха да се промъкнат през блокадата с припасите, които им трябваха. По онова време „Ротуел-Горнт“ също имаше отчайващи затруднения, поради грандиозните загуби в Шанхай, дължащи се на идването на власт на Мао през предната година. И така, през декември 1950-а, той и баща му бяха взели много голям заем и тайно бяха купили от Филипините огромно количество пеницилин, морфин, сулфаналамиди и други медицински стоки, без задължителното разрешение за износ. Натовариха цялата стока на предварително наета презокеанска джонка, на която бе един от техните доверени екипажи, и я изпратиха към Уампоа — пуст остров в реката Пърл близо до Кантон. Заплащането трябваше да се извърши в злато при получаването на доставката, но на път към целта, в тайните ръкави на устието на Пърл, джонката бе пресрещната от речни пирати, привърженици на националистите на Чанг Кай-шек, които поискаха откуп. Нямаха пари, за да откупят товара, а ако националистите случайно научеха, че „Ротуел-Горнт“ си има работа с техния ненавистен комунистически враг, компанията щеше завинаги да загуби шансове да съществува в Азия.