— О?
— Да. Мисля, че ти също си в управителните им съвети.
— Аз съм в управителните съвети на около седемдесет компании — каза Дънрос.
— Така е и не всички са изцяло и дори отчасти собственост на „Струан“. Разбира се, някои от тях биха могли да бъдат притежавани чрез подставени лица, тайно, нали?
— Да, разбира се.
— За щастие в Хонконг не сме длъжни да декларираме директорите, нито дяловото участие, нали?
— Накъде биеш, Брайън?
— Още едно съвпадение: офисите на ръководството на „Нелсън трейдинг“ в лондонското сити са в сградата, в която се намират и офисите на твоя британски филиал „Струан Лондон лимитид“.
— Това е голяма сграда, Брайън, на едно от най-хубавите места в Лондон. В нея има сигурно около сто компании.
— Няколко хиляди, ако броиш всички, регистрирани там с адвокати, всички холдингови компании, които държат други компании чрез подставени директори, които крият какви ли не тайни.
— Е? — Дънрос разсъждаваше вече съвсем трезво, чудеше се как Брайън се е добрал до цялата тази информация и накъде, по дяволите, води всичко това. „Нелсън трейдинг“ беше таен филиал, изцяло притежание на „Струан“, чрез подставени лица, още от момента на неговото създаване през 1953-а. Бе предназначен конкретно за търговията със злато в Макао, тъй като Макао бе единствената държава в Азия, в която бе разрешен вносът на злато.
— Между другото, Йан, познаваш ли онзи португалски гений от Макао, синьор Ландо Мата?
— Да познавам го. Прекрасен човек.
— Така е и с много връзки. Говори се, че преди около петнайсет години убедил властите в Макао да създадат монопол върху вноса на злато, а след това да го продадат на него и на още няколко негови приятели срещу скромна годишна такса — около един щатски долар на унция. Същият този човек, Йан, първи е успял да убеди властите в Макао да узаконят хазарта… и, което е любопитно, да предоставят на него и на няколко негови приятели и този монопол. Много сладко, а?
Дънрос не отговори. Само се вгледа в усмивката му и в очите, които не се усмихваха.
— И така първите няколко години всичко вървяло като по мед и масло — продължи Брайън — после, през 54-а, при него отишли някакви ентусиасти от Хонконг (тогава бе променен законът за златото в Хонконг), които предложили вече законно подобрение на схемата: тяхната компания купува законно злато на кюлчета от световните пазари от името на този макайски синдикат на официалната цена 35 щатски долара за унция, и го докарва в Хонконг със самолет или с кораб. При пристигането нашите хонконгски митничари законно охраняват и контролират прехвърлянето му от летището Кай Так или от пристанището на ферибота за Макао или кометата Каталина. Щом фериботът или кометата пристигне в Макао служителите на португалските митници посрещат пратката и златото, по всички правила, под охрана, се прехвърля на автомобили, всъщност товарни таксита, и се закарва в банката. Това е една отблъскваща, грозна малка сграда, която не функционира като обикновена банка, не е известно да има клиенти — освен синдиката — никога не отваря вратите си — освен за златото — и никак не обича външни посетители. Познай кой е собственикът й? Господин Мата и неговият синдикат. След като влезе в тяхната банка, златото изчезва! — Брайън Куок засия като фокусник, който демонстрира най-големия си номер. — Петдесет и три тона само за тази година. Четиридесет и осем тона миналата година! Същото количество през по-миналата година и така нататък.
— Това е много злато — каза Дънрос съпричастно.
— Да, много е. Странно е, че властите както в Макао, така и в Хонконг, изглежда не се интересуват от това, че всичко, което влиза, като че ли никога не излиза. Следиш ли мисълта ми?
— Да.
— Естествено това, което всъщност става е, че след като веднъж влезе в банката златото се претопява и от блокове от по четиристотин унции се превръща в малки калъпи от по два или, по-често срещаните, от по пет таела, които са по-удобни за носене и контрабанда. Сега стигаме до единствената незаконна част от цялата изумителна верига: изнасянето на златото от Макао и незаконното му внасяне в Хонконг. Разбира се не е незаконно да го изнесеш от Макао, а само да го внесеш в Хонконг. А ти знаеш, както знам и аз, че е сравнително лесно да внесеш нелегално в Хонконг каквото и да било. И невероятната красота на всичко това е, че след като е вече в Хонконг, всеки има абсолютно законното право да го притежава и никой не може да му задава никакви въпроси. За разлика от Щатите или Англия, където нито един гражданин няма правото да притежава злато на кюлчета. А след като човек законно го притежава, значи може и законно да го изнесе.