— Защо ми казваш всичко това, Брайън? — Дънрос отпи от коняка си.
Брайън Куок изгълта отлежалия, ароматичен алкохол от огромната чаша и направи дълга пауза. Най-после каза:
— Искаме да ни помогнеш.
— Вие? Специалното разузнаване ли имаш предвид? — Дънрос бе поразен.
— Да.
— Кой? Ти ли?
Брайън Куок за миг се поколеба.
— Самият господин Крос.
— С какво да ви помогна?
Той би искал да прочете всички доклади на Алън Медфърд Грант.
— Какво каза? — Дънрос се опита да спечели малко време, напълно неподготвен за този въпрос.
Брайън Куок извади фотокопия на първата и последната страница от заловения доклад и му ги подаде.
— Един екземпляр току-що попадна в ръцете ни. — Дънрос хвърли един поглед на страниците. Явно не беше блъф. — Бихме искали да прегледаме набързо и всички останали.
— Нещо не те разбирам.
— Не донесох целия доклад за по-удобно, но ако искаш, утре ще ти го дам — каза Брайън, а очите му го фиксираха. — Ще ти бъдем… господин Крос каза, че ще ти бъде много благодарен за помощта.
Чудовищните догадки, които водеше след себе си тази молба, парализираха за момент Дънрос.
— Този доклад, както и останалите — ако все още съществуват — са лични — без да се усети каза предпазливо той. — Поне цялата информация в тях е предназначена лично за мен и за правителството. Сигурен съм, че по вашите разузнавателни канали можете да получите всичко, което поискате.
— Да. Но преди това господин Крос ще ти бъде много благодарен, ако ни позволиш да им хвърлим един поглед.
Дънрос отпи от коняка си, все още шокиран. Той знаеше, че лесно може да отрече съществуването на останалите и да ги изгори или просто да ги остави там, където са, но не искаше да откаже помощ на Специалното разузнаване. Негов дълг бе да им окаже съдействие. Специалното разузнаване беше изключително важна част от Специалния отдел и сигурността на колонията и той бе твърдо убеден, че без тях колонията и изобщо позициите им в Азия щяха да бъдат незащитими. А без превъзходно контраразузнаване, дори и една двайсета от докладите на А. М. Грант да бяха верни, дните на всички тях щяха да бъдат преброени.
Господи Боже, във вражески ръце…
Нещо в гърдите го стегна докато се опитваше да разреши тази дилема. В съзнанието му изскочи част от последния доклад — за предателя в полицията. След това си спомни как Киърнън му бе казал, че неговите копия са единствените. Каква част от всичко това бе известна само на него и колко знаеше британското разузнаване? Защо е тази секретност? Защо Грант не бе получил разрешение? Господи, ами ако не съм бил прав като съм решил, че някои неща са преувеличени! Ако попадне във вражески ръце, по-голямата част от тази информация би могла да бъде гибелна за нас.
С усилие той подреди мислите си и се съсредоточи.
— Ще обмисля това, което каза и ще ти отговоря утре. Рано сутринта.
— Съжалявам, Йан. Беше ми наредено… да ти покажа много ясно колко е спешно.
— „Настоявам“ ли искаш да кажеш?
— Да. Съжалявам, Бихме искали да те помолим за съдействие. Това е официална молба за сътрудничество.
— А в замяна ми даваш „Ийстърн Клауд“ и „Нелсън трейдинг“, така ли?
— „Ийстърн Клауд“ е подарък. Информацията също беше подарък. „Нелсън трейдинг“ не е наша грижа, а само временен интерес. Всичко, което ти казах беше поверително. Знам го само аз, нямаме никаква документация.
Дънрос гледаше внимателно приятеля си, изпъкналите скули, раздалечените, полузатворени очи, гледащи го прямо и без да мигват, приятното съразмерно лице с гъсти черни вежди.
— Прочете ли този доклад, Брайън?
— Да.
— Значи можеш да разбереш дилемата ми — каза той, за да го провери:
— Имаш предвид онова за предателя в полицията ли?
— Това пък какво беше?
— Имаш основание да бъдеш предпазлив. Да, имаш пълно основание. Говориш за вражеския агент, който по всяка вероятност е на ниво полицейски началник?
— Да. Знаеш ли кой е?
— Не. Още не.
— Подозираш ли някого?
— Да. Вече е под наблюдение. Не се притеснявай за това, Йан, тези доклади ще бъдат видени само от мен и от господин Крос. И със сигурност ще бъдат свръхсекретни.
— Чакай малко, Брайън… аз не съм казал, че съществуват — каза Дънрос, преструвайки се на изнервен и веднага забеляза едно проблясване в очите му, което можеше да бъде гняв или пък разочарование. Лицето му остана безизразно. — Постави се на мое място, на мястото на един профан в тази област — добави той. Сетивата му бяха изострени до крайност, когато продължи същото изречение. — Би било адски глупаво от моя страна да пазя такава информация, нали? Много по-разумно би било да я унищожа, след като съм използвал онова, което ми е било необходимо. Нали?