— Наистина ще ти бъдем много благодарни, ако ни помогнеш, Йан — каза Крос, а светлите му очи гледаха проницателно. — Брайън е прав като казва, че това би могло да бъде много опасно — ако разбира се останалите доклади на А. М. Грант съществуват. А дори и да са били унищожени, някои гадове може да изявят желание да проучат въпроса.
— Само че искам да знам точно как и кога получихте копието от последния доклад?
— Защо?
— Сами ли си го набавихте или от трето лице?
— Защо?
Гласът на Дънрос стана по-твърд.
— Защото е важно.
— Защо?
Тай-панът се вгледа в тях и тримата мъже усетиха силата на неговия характер. Но Крос бе също толкова волеви.
— Мога да отговоря отчасти на твоя въпрос, Йан — каза той хладно. — Ако го направя, ще отговориш ли на моя?
— Да.
— С копие от твоя доклад се сдобихме тази сутрин. Агент на разузнаването — предполагам в Англия — е подшушнал на един аматьор тук, че към теб е тръгнал куриер, носещ нещо, което би представлявало интерес за нас. Този хонконгски приятел ни попита дали искаме да му хвърлим един поглед — разбира се срещу заплащане. Тази сутрин фотокопието ми бе донесено вкъщи от един китаец, когото виждах за пръв път в живота си. Той си получи възнаграждението — ти естествено разбираш, че в такива случаи не се пита за името. И така, защо?
— По кое време?
— В 6:04 часа, ако искаш да знаеш съвсем точно. Но защо те вълнува толкова много този въпрос?
— Защото Алън Медфърд Грант…
— О, татко, извинявам се, че ви прекъсвам — каза Ейдриън, дотичвайки задъхана. След нея идваше висок, приятен младеж, а изпомачканият му, широк смокинг, изкривената папионка и прашните кафяво-черни обувки бяха в пълно противоречие с цялата тази елегантност. — Извинявам се, че прекъсвам разговора ви, но може ли да направя нещо за музиката?
Дънрос наблюдаваше младежа. Той познаваше Мартин Хейпли и неговата репутация. Завършилият в Англия канадец, журналист, бе двайсет и пет годишен и живееше в колонията от две години, но вече бе истинска напаст за бизнес-кръговете. Неговият хаплив сарказъм и проницателни анализи на личности и начините за правене на бизнес, който бяха законни в Хонконг, но незаконни в целия западен свят, бяха непрекъснат дразнител.
— Татко, питах за музиката — повтори Ейдриън и продължи — ужасна е. Мама каза, че трябва да попитам теб. Може ли да им кажа да свирят нещо друго? Моля те.
— Добре, но не превръщай моя прием в хепънинг.
Тя се засмя, а той насочи вниманието си към Мартин Хейпли.
— Добър вечер.
— Добър вечер, тай-пан — каза младият мъж със самоуверена предизвикателна усмивка. — Ейдриън ме покани. Надявам се, че не съм създал неудобство, идвайки след вечеря.
— Разбира се. Забавлявай се — каза Дънрос и добави сухо, — тук има много твои приятели.
Хейпли се засмя.
— Изпуснах вечерята, защото надуших нещо страшно интересно.
— О?
— Да. Изглежда, че нечии много големи интереси, които съвпадат с интересите на определена много голяма банка, са причината за разпространението на някакви гадни слухове, отнасящи се до платежоспособността на една китайска банка.
— „Хо-Пак“ ли имаш предвид?
— Въпреки, че това са глупости. Имам предвид слуховете. Просто нови хонконгски лъжи.
— О? — През целия ден Дънрос бе дочувал слухове за това, че е наложен запор върху имуществото на банката на Ричард Куанг — „Хо-Пак“. — Сигурен ли си?
— В утрешния „Гардиън“ ще излезе моя статия на тази тема. А, като стана въпрос за „Хо-Пак“, — добави оживено Мартин Хейпли — чухте ли, че днес следобед повече от сто души са изтеглили всичките си пари от клона на банката в Абърдийн? Това може да се окаже началото на провал и…
— Извинявай, татко… хайде, Мартин, не виждаш ли, че татко е зает? — Тя се вдигна на пръсти и безгрижно целуна Дънрос, а ръката му автоматично я прегърна.
— Приятно прекарване, скъпа. — Той изпрати с поглед забързаното момиче и Хейпли, който я следваше. Нахално копеле, помисли си разсеяно Дънрос с желание да види утрешната статия още сега, защото знаеше, че Хейпли е усърден, неподкупен и много добър професионалист. Възможно ли е Ричард да е неплатежоспособен?
— За какво говорехме, Йан? Не беше ли нещо за Алън Медфърд Грант? — каза някой и прекъсна мислите му.
— О, извинете, да. — Дънрос седна на ръба на масата, опитвайки се да подреди в съзнанието си всички тези проблеми. — А. М. Грант е мъртъв! — каза тихо той.
Тримата полицаи зяпнаха от учудване.
— Какво?
— Тази вечер в осем без една получих телекс, а в девет и единайсет разговарях по телефона с неговия помощник в Лондон. — Дънрос ги наблюдаваше. — Исках да знам точно кога сте го получили, защото очевидно вашият агент на КГБ — ако такъв съществува — е имал достатъчно време, за да се обади в Лондон и да нареди да убият бедния А. М. Г. Не е ли така?