След кратка пауза Бартлет погледна към портрета на Дърк Струан. Усмивката му бе подигравателна.
— Майната ти — промърмори той с чувството, че Дънрос го бе надхитрил по някакъв начин. — Ех, по дяволите! Твоето момче се справя много добре, старче!
Тръгна към стълбите. Тогава забеляза един неосветен портрет в полускрита от погледа ниша. Спря. С маслени бои бе нарисуван стар едноок капитан на кораб, със сива брада, изгърбен нос и много отблъскващ вид. На лицето му имаше белег, на масата до него лежеше малък меч.
Бартлет хлъцна, когато вида, че платното бе разсечено по двата диагонала и един къс нож бе забит в сърцето на мъжа, приковавайки платното в стената.
Кейси гледаше втренчено ножа и опитваше да скрие шока си. Бе сама в галерията и чакаше притеснена. Отдолу долиташе танцова музика — ритъм енд блус. Лек порив на вятъра раздвижи пердетата и един кичур от косата й. Бръмна комар.
— Това е Тайлър Брок.
Кейси се сепна и се обърна кръгом. Дънрос я наблюдаваше.
— О, не съм те чула да идваш — каза тя.
— Извинявай, не исках да те стряскам.
— Няма нищо.
Тя отново се обърна към картината.
— Питър Марлоу ни разказа за него.
— Той знае много за Хонконг, но не всичко, а и част от информацията му не е съвсем точна. Дори е направо погрешна.
След малко тя каза:
— Това е… малко мелодраматично, нали? Да оставиш ножа по този начин?
— Хег Струан го направи. Заповяда да го оставят така.
— Защо?
— Доставяше й удоволствие. Тя беше тай-пан.
— Не, кажи ми сериозно, защо?
— Говоря сериозно — Дънрос сви рамене. — Ненавиждаше баща си и искаше никой от нас за не забравя това наследство.
Кейси се намръщи, а после посочи един портрет, който висеше на отсрещната стена.
— Това тя ли е?
— Да. Нарисувана е веднага след сватбата й.
Момичето на портрета бе слабо, около 17-годишно, със светлосини очи и руса коса. Бе облечена с къса бална рокля — тесен кръст и напъпили гърди — с богато инкрустирана зелена огърлица около шията.
Те стояха и гледаха известно време картината. Върху малката месингова плочка в долната част на пищната, позлатена рамка не бе изписано никакво име — само годините 1825–1917. Кейси каза:
— Обикновено лице, хубаво, но обикновено. С изключение на устните, които са тънки, присвити в неодобрение и издаващи упорит характер. Художникът е пресъздал чрез тях цялата й сила. Рисувана е от Куанс, нали?
— Не. Не знаем кой я е нарисувал. Предполага се, че това е бил любимият й портрет. В апартамента ми на последния етаж на „Струан“ има неин портрет, нарисуван от Куанс горе-долу по същото време. Много е различен и същевременно много подобен на този.
— Правили ли са и портрети в по-напреднала възраст?
— Три. Унищожила ги е и трите още в момента, в който са били завършени.
— А има ли някакви нейни снимки?
— Доколкото ми е известно няма. Тя ненавиждаше фотоапаратите, дори не искаше в къщата да има фотоапарат — Дънрос се засмя и тя забеляза умората му. — Веднъж, малко преди Първата световна война, един репортер от „Чайна гардиън“ я засне. След по-малко от час тя изпрати в сградата на вестника въоръжен екипаж от един от нашите търговски кораби като им заповяда да я подпалят, ако не получат негатива и всички копия и ако главният редактор не обещае, че ще „прекрати и ще се откаже от опитите да я тормози“. И той обеща.
— Сигурна съм, че човек не може да се отърве безнаказано, след като направи такова нещо, нали?
— Не, не може, освен ако е тай-пан на „Ноубъл хаус“. И освен това всички знаеха, че Хег Струан не искаше да я снимат, а това нагло младо копеле бе нарушило правилата. Тя беше като китайците. Вярваше, че всеки път, когато те снимат отнемат част от душата ти.
Кейси се вгледа в огърлицата.
— Това нефрит ли е? — попита тя.
— Смарагди.
— Сигурно е струвало цяло състояние.
— Дърк Струан й завещал тази огърлица, като казал, че тя никога не бива да бъде изнасяна от Азия. Трябва да принадлежи на съпругата на всеки тай-пан на „Ноубъл хаус“, като неотменно наследство, което да бъде предавано от съпруга на съпруга. — Той се усмихна особено. — Хег Струан носи огърлицата до края на живота си и заповяда като умре да я изгорят заедно с тялото й.
— Господи! И така ли стана?
— Да.
— Колко жалко!
Дънрос погледна отново към портрета.
— Не — каза той с променен глас. — Тя властва над „Струан“, над „Ноубъл хаус“ на Азия, в продължение на почти седемдесет и пет години. Тя беше тай-панът, истинският тай-пан, въпреки че други носеха титлата. Хег Струан водеше битките с врагове и бедствия, тя остана вярна на завещанието на Дърк, смаза Брокс и направи всичко каквото бе необходимо. Така че какво е една красива дрънкулка, която вероятно не е струвала нищо? Вероятно е била открадната от съкровищницата на някой мандарин, който пък я е откраднал от някой друг, чийто селяни са платили с много пот.