Тя се разсмя и цялото й напрежение изчезна. Харесваше го. Много.
— Дадено.
Той небрежно обви ръка около кръста й и нежно я поведе към стълбите. Усещането от допира бе много приятно. „Но това не е детска игра. Бъди предпазлива“ — помисли си тя.
17
Чу се нисък на спирачки и Ролс-Ройсът на Филип Чен се закова на алеята пред къщата му. Задната врата се отвори и той слезе почервенял от гняв, а след него нервно се измъкна и Дайан. Нощта бе тъмна, а далеч долу се блещукаха светлините на големия град и хълмовете около него.
— Залости портата, а след това и ти влизай вътре — изръмжа той на също толкова нервния шофьор и с бързи крачки се отправи към вратата.
— Побързай, Дайан — каза той с раздразнение докато пъхаше ключа в ключалката.
— Филип, какво по дяволите ти става? Защо не ми кажеш? Защо…
— Млъквай! — изкрещя озъбено и тя шокирана замръзна на мястото си. — Просто млъкни и нрави каквото ти казвам! — той рязко отвори вратата. — Извикай прислугата!
— Но Филип…
— А Сун! А Так!
Двете разрошени, сънени ама излязоха на бегом от кухнята и го изгледаха глупаво, уплашени от страшния му гняв.
— Да, господарю? Да, господарке? — казаха те в хор на кантонезки. — Какво, за Бога, е стана…
— Дръжте си езиците зад зъбите! — изрева Филип Чен. Вече и вратът му беше зачервен, а лицето му още повече. — Влизайте в тази стая и стойте там докато не ви кажа да излезете! — той отвори вратата. Това бе трапезарията, чиито прозорци гледаха на север към пътя. — Всички ще останете там докато не ви кажа да излезете и ако някой мръдне или погледне през прозорците, преди да съм се върнал ще… ще наредя да му завържат тежести на краката и да го хвърлят в морето!
Двете ама започнаха да нареждат плачливо, но всички припряно се подчиниха на заповедите му и той затръшна вратата след тях.
— Престанете веднага! — изкрещя Дайан Чен на двете ама, а след това силно ощипа едната по бузата. Това сложи край на стенанията на възрастната жена и тя изпъшка, а очите й зашариха из стаята.
— Какво им става на всички? Какво му става на господаря? Ох, ох, ох, гневът му стига чак до небесата… ох, ох, ох…
— Млъкни, А Так! — Дайан започна да си вее, кипяща и извън себе си от ярост. „О, богове, какво му е влязло в главата? Няма ли ми доверие, на мен, единствената му вярна съпруга и любовта на неговия живот? През целия си живот съм… И да си тръгнем така внезапно от приема на тай-пана, когато всичко вървеше толкова добре за нас, за които говори цял Хонконг. И всички се възхищаваха на скъпия ми Кевин, умилкваха му се, защото знаеха, че със сигурност той е новият наследник на «Хаус ъф Чен», тъй като всички са единодушни, че Джон Чен не може да не е умрял от шока при отрязването на ухото му. Всеки би умрял! За себе си поне съм сигурна!“
Тя потрепери, когато отново си представи как отрязват ухото й и как я отвличат, като в съня й днес. Бе се събудила обляна в студена пот от следобедната си дрямка.
— Айейа! — измърмори, без да се обръща към никого — да не би да е полудял?
— Да, господарке — каза уверено шофьорът й. — Мисля, че е полудял. Това е в резултат на отвличането. Никога не съм виждал господаря в такова състояние, през всичките годи…
— Кой те пита? — изкрещя Дайан. — Всъщност вината е изцяло твоя! Ако беше докарал бедния ми Джон у дома, вместо да го оставяш в ръцете на гадните му курви, това никога нямаше да се случи!
Двете ама отново започнаха да скимтят по адрес на нейната ярост и тя на мига насочи злобата си към тях като добави:
— А колкото до вас двете, като си помисля, така си вършите работата в тази къща, че човек може да получи диария. Попитахте ли ме дали нямам нужда от масаж или от аспирин? Или от чай? Или от една студена хавлиена кърпа?
— Господарке — каза едната от тях предразполагащо и посочи с надежда към лакирания бюфет, — не мога да ви направя чай, но бихте ли искала да ви сипя малко коняк?
— Какво? А, с удоволствие. Да, да, А Так.
Старата жена моментално се завтече към бюфета и го отвори. Извади отвътре бутилка коняк от онзи, който обичаше господарката й и наля в една чаша.
— Горката господарка, да изтърпи този гняв! Ужасно! Какво го е прихванало и защо ни забранява да гледаме през прозореца?
„Защото не иска да го видите как изравя тайния си сейф в градината, крадливи гнусни същества — мислеше си Дайан. — Не иска да го видя дори и аз.“ Тя се усмихна мрачно на себе си и отпи от прекрасния мек алкохол, успокоена от мисълта, че знаеше къде е заровена стоманената кутия. Бе постъпила съвсем правилно като го бе наблюдавала тайно как я заравя. За да е осигурена в случай, че, не дай Боже, Господ го прибереше от този свят, преди да е успял да й каже къде е тайното скривалище. През онази нощ по време на японската окупация, когато той предвидливо бе събрал всичките им ценни вещи и ги бе скрил, бе неин дълг да не спази обещанието си да не го гледа. Тя не знаеше какво има сега в кутията. Не я интересуваше. Бе отваряна и затваряна много пъти и, според него, винаги съвсем тайно. Не я интересуваше, след като знаеше къде е съпругът й, къде са всичките му депозитни кутии и къде са ключовете от тях, за всеки случай.