„В края на краищата — каза си уверено тя, — ако той умре, без мен «Хаус ъф Чен» ще се разпадне.“
— Престани да се вайкаш, А Сун! — Тя стана и дръпна дългите завеси. Навън нощта бе тъмна и не можа да види нищо в градината. Виждаше само алеята, стоманената порта и пътя зад нея.
— Още коняк, господарке? — попита старата ама.
— Благодаря, стара мазничке — отвърна тя с добро чувство и усети как топлината на алкохола пропъжда гнева й. — А след това може да ми направиш един масаж на врата. Боли ме главата. Вие двамата седнете, затваряйте си устите и да не сте шукнали докато се върне господарят!
Филип Чен вървеше с бързи крачки по градинската пътека. В едната си ръка държеше електрическо фенерче, а в другата лопата. Пътеката криволичеше надолу през добре поддържаната градина, която преминаваше в малка горичка от дървета и храсти. Спря за момент, ориентира се и намери мястото, което търсеше. Поколеба се и погледна назад, въпреки че знаеше, че вече е съвсем скрит от къщата. След като се увери, че не може да бъде видян, включи фенерчето. Лъчът зашари из шубрака и спря до ствола на едно дърво. Мястото като че ли не бе пипано. Той внимателно отмахна шумата и щом видя, че почвата под нея е разравяна цинично изпсува.
— Ах, тази свиня… собственият ми син! — Овладя се и с усилие започна да копае. Почвата бе мека.
Откакто си тръгнаха от тържеството, той се опитваше да си спомни кога точно изрови кутията за последен път. Вече беше сигурен, че е през пролетта, когато му потрябваха нотариалните актове на няколкото порутени къщи в Уанчай, които бе продал на Доналд Макбрайд на петдесет пъти по-висока цена.
— Къде беше Джон тогава? — промърмори той. — Беше ли в къщата?
Докато копаеше се опита да си спомни, но не успя. Бе сигурен, че никога не е изравял кутията, когато е имало опасност да го види някой или когато в къщата е имало чужди хора и че винаги го бе правил много предпазливо. „Но Джон? И през ум не ми е минавало… Джон сигурно ме е проследил по някакъв начин.“ Лопатата удари в метала. Той внимателно изчисти пръстта, махна плата, с който бе покрита кутията и отключи тежката ключалка. Пантите на капака бяха добре смазани. С треперещи ръце освети съдържанието. Всичките му документи, нотариални актове и годишни баланси бяха подредени и изглеждаха непокътнати, но знаеше, че всички са били извадени и прочетени, а след това преписани, заснети или запомнени. Част от информацията, която бе в депозитната кутия на сина му можеше да дойде само оттук. Всичките кутии за бижута, големи и малки, бяха на мястото си. Той посегна нервно, взе онази, която го интересуваше и я отвори. Половинката от монета бе изчезнала, както и документът, обясняващ всичко за нея.
Сълзи на ярост се стекоха по бузите му. Усети ударите на сърцето си, мириса на пръстта и бе сигурен, че ако синът му бе там, щеше да го удуши със собствените си ръце.
— Ах, синко, синко… бъди проклет пред всички богове!
Коленете му се подкосиха. Залитайки той седна на един камък и се опита да събере мислите си. В ушите му звучаха думите, които баща му бе изрекъл на смъртния си одър: „Пази тази монета, синко, защото тя е нашият ключ към оцеляването и нашата власт над «Ноубъл хаус».“
Това бе през 1937-а и чак тогава научи най-големите тайни на „Хаус ъф Чен“: че той, ставайки компрадор на „Ноубъл хаус“, става и висшия водач в Хонконг на „Хънг Мън“ — огромната, тайна организация на триади в Китай, която под ръководството на Сън Ят-сен, се бе превърнала в „14К“, първоначално основана, с цел да ръководи китайското въстание срещу ненавистните сюзерени Манчу; че компрадорът е основната, законна връзка между китайската йерархия на острова и наследниците на „14К“ на континента; че благодарение на Чен-це Джин Арн, известен като Джин-куа, легендарния главен търговец, държал монопола върху цялата външна търговия на императора, „Хаус ъф Чен“ е свързана за вечни времена с „Ноубъл хаус“ чрез собственост и кръвна връзка.