Докато умореният му мозък прехвърляше всички възможности пръстите му провериха кутията с бижутата. Една по една. Всичко е на мястото си. Той остави най-голямата за накрая. Буца заседна на гърлото му докато я отваряше, но огърлицата бе все още там. Въздъхна с огромно облекчение. Красотата на смарагдите му достави много голямо удоволствие, разсея малко страховете му. „Колко глупава е била Хег Струан като е заповядала това да бъде изгорено заедно с тялото й. Каква дяволски ужасна загуба щеше да бъде! И колко умно е постъпил татко като е пресрещнал ковчега, преди да бъде изгорен и я е свалил.“
Той неохотно остави огърлицата и затвори сейфа. „Какво да направя за монетата? За малко да я използвам, когато тай-панът отне дяловете ни и по-голямата част от властта. Да. Но тогава реших да му дам време да се самодокаже и това е вече третата година оттогава, а още нищо не е доказал. И въпреки че американската сделка изглежда превъзходна, тя още не е подписана. А сега и монетата я няма.“
Обезумял, той изстена гласно. Гърбът го болеше, главата също. Долу се виждаше големият град, корабите пуснали котва на Глесинг Пойнт и други, които отпътуваха нанякъде. Каулуун бе също толкова блестящ и той видя как един самолет излита от Кай Так, друг се приближава за кацане, а трети вие в небето и светлините му примигваха.
„Какво да правя? — запита се той изтощен. — Дали монетата е в Бартлет? Или е в Джон? Или е в Бившите вълци?
Попаднала в погрешни ръце, тя може да унищожи всички ни.“
— Разбира се, Джейсън. Дънрос би могъл да го направи, да нареди да развалят спирачките ми! — каза Горнт.
— О, хайде, за Бога! По време на парти с двеста души наоколо? Йан не е толкова глупав.
Този разговор ставаше в дома на Джейсън Плъм, на най-горния етаж на сградата Хепи вели. Нощният въздух беше прохладен, независимо, че влажността отново се бе покачила. Плъм се изправи, изхвърли фаса си и запали нова цигара. Той беше тай-пан на третата по големина търговска фирма в Хонконг, по-висок от Горнт, в края на петдесетте, със слабо лице и елегантно облечен.
— Дори Йан, проклетият му Дънрос не би бил толкова дързък.
— Грешиш. Шотландското лукавство е в кръвта му, той е животно с непредвидими действия. Мисля, че е негова работа.
Плъм се замисли.
— Какво каза на полицията?
— Казах им само, че са ми отказали спирачките. Нямаше нужда да въвличам тези лекета, поне засега не. Само че спирачките на Ролс-Ройс не се развалят от само себе си. Добре, няма значение. Утре ще накарам Том Никлин да ми отговори на въпроса, ако изобщо има отговор. След това полицията ще има достатъчно време да се занимае със случая.
— Съгласен съм — Плъм се усмихна многозначително. — Няма нужда полицията да ни знае мръсното бельо, колкото да е странно, нали?
— Не.
И двамата се засмяха.
— Имал си късмет. Да ти откажат спирачките по нанадолнище! Сигурно е било доста неприятно.
— Да, Джейсън, докато преодолея началния шок. — Горнт поразду истината.
Вечеряха на терасата с изглед към хиподрума, ситито и морето. Бяха само двамата — съпругата на Плъм бе в Англия, а децата му, вече големи, не живееха в Хонконг. Сега пушеха, седнали в огромни кресла в кабинета на Плъм. Стаята беше уютна, обзаведена луксозно и с вкус, както и останалата част от десетстайното жилище. Всички стени на кабинета бяха в библиотеки с книги до тавана.
— В заключение — каза Горнт — ако някой може да установи, дали спирачките са били пипани това е Том Никлин и никой друг.
— Да — Плъм пиеше леденостудено Перие, — ще навиваш ли отново младия Никлин за Макао?
— Аз? Шегуваш ли се!
— Не, не се шегувам — отговори Плъм с добре изработен подигравателен смях. — Не гръмна ли двигателят на Дънрос по време на състезание преди три години? Само дето не го уби!
— Със състезателните коли постоянно се случват такива неща.
— Да, но невинаги с помощта на съперника — усмихна се Плъм.
Горнт също се усмихна, но вътрешно не му бе до смях.
— Наистина ли го мислиш?
— Нищо, приятелю. Само клюки. — Домакинът се наведе и наля още уиски на Горнт. — Говори се, че срещу незначителен подкуп един от китайските механици е поставил… поставил както се казва малък гаечен ключ в двигателя.
— Съмнявам се, че е имало такова нещо.
— Аз се съмнявам, че е могло да се докаже. Така или иначе, доста неприятно. Има хора, които за нищожно възнаграждение, биха направили всичко.
— Да. За щастие ние не играем на дребно.
— Това е и моята идея, скъпи приятелю. — Плъм изтърси пепелта от цигарата си. — Сега, кажи какъв ти е планът?
— Много прост, в случай, че Бартлет не подпише следващите десет дни сделка със „Струан“. Тогава можем да оскубем „Ноубъл хаус“ като застреляна патица.