— Моите пари, моля — дрезгаво каза амата най-после й беше дошъл редът. — Ето ми спестовната книжка. — Лицето й се бе зачервило от горещината. Часът беше три без десет и тя стоеше на опашката от разсъмване. Пот бе избила по бялата й блуза. Посивялата й коса бе вързана на опашка отзад. — Айейа, не се бутайте, — викна тя на тези след нея. — И вашият ред ще дойде!
Уморената касиерка взе подадената книжка и след това погледна към часовника. „Слава Богу, затваряме след десет минути“ — помисли с облекчение тя и в същото време се чудеше как ли ще успеят да затворят вратата при толкова напиращи да влязат.
В книжката имаше 232,42 ХК долара. Изпълнявайки инструкцията на мистър Санг, да протака обслужването, тя отиде до картотеката и започна да прави справката, като се опитваше да не чува потока от неприлични забележки на нетърпеливите клиенти. Видя, че сумата е нанесена коректно в книжката, пак погледна часовника и се върна на високото си столче пред гишето. Отключи чекмеджето с парите. Вътре нямаше достатъчно и тя отново го заключи. Изправи се и тръгна към офиса на главния менажер. Вълна на раздразнение мина през чакащите на гишето. Касиерката беше несръчна в работата си и ниска на ръст жена. Очите на чакащите я следяха, поглеждайки ту часовника, ту нея.
Тя почука на вратата, влезе и затвори след себе си.
— Не мога да платя на старата Ах Там. — Останали са ми само 100 ХК долара, отлагах, колкото е възможно.
Санг избърса потното си лице.
— Часът е почти три, мис Чо, тя ще ти е последният клиент.
Той я изведе през страничната врата и слязоха в трезора. Вратата на сейфа трудно се отваряше. Касиерката ахна, като видя изпразнените рафтове. Обикновено по това време те бяха пълни с подредени една върху друга пачки и книжни фишеци с монети. Подреждането на парите след затваряне беше любимото й занимание, както и докосването на новите, шумолящи току-що отпечатани банкноти.
— О, това е ужасно, почитаеми Санг! — възкликна почти разплакана тя. Очилата й се бяха изпотили и косата разрошила.
— Това е временно, само временно, мис Чо. Не забравяй какво писа днес достопочтеният Хейпли в „Гардиън“. — Опита се да я успокои той. Взе последните пари от сейфа, ругаейки пристигналата пратка. — Ето вземи. — 15 000 са, за да поуспокоиш тълпата. — Подаде й да се разпише за тях и взе още за другите двама касиери. Сега вече трезорът беше празен.
Когато влезе в залата, последва наелектризирано, напрегнато затишие при вида на очевидно голямата сума пари. Даде парите на другите касиери и се върна обратно в офиса си.
Мис Чо подреди внимателно пачките в чекмеджето си. Всички я наблюдаваха, нея и другите двама касиери. Тя остави върху гишето пачка с 1000 долара, разкъса лентичката и отброи 320 ХК долара, три по един и останалите в монети. Провери парите отново и ги подаде през гишето. Възрастната жена ги натъпка в книжен пакет. Следващият от опашката пристъпи изнервен на нейното място и пъхна спестовната си книжка под носа на мис Чо.
— Ето, за Бога. Искам седем хиля…
Точно в този момент удари три часа и мистър Санг незабавно се появи и обяви на висок глас:
— Съжалявам, но работният ден приключи. Всички касиери да затворят… — краят на думите му бе заглушен от възмутените протести на опашката.
— Дю не ло мо, от тъмно вися на тая проклета опашка…
— Чакал съм цели осем часа.
— О моля, платете ми, имате достатъчно…
— Моля, моля, моля, моля…
При нормални условия биха затворили вратите и обслужили останалите вътре клиенти. Сега обаче, тримата изплашени касиери послушно затвориха гишетата, въпреки протестите на клиентите. Окачиха табелки ЗАТВОРЕНО.
Изведнъж навалицата в банката се превърна в разярена тълпа.
Тези отпред бяха притиснати към гишетата от напиращите да влязат вътре. Някакво момиче изпищя. Протегнати ръце се вкопчваха в решетката, която беше по-скоро декоративна, отколкото защитна. Всички бяха бесни. Възрастен моряк, който беше на ред, протегна ръка и се опита да издърпа чекмеджето с парите. Амата, която току-що си получи парите се мъчеше да си пробие път встрани, но бе притисната от кипящата тълпа. Друга жена изгуби равновесие и падна. Опита се да се изправи, но мелницата от крака не й даваше възможност да го направи. Изпаднала в отчаяние тя захапа един крак и така успя да стане със скъсани чорапи и ужасено лице. Нейната паника екзалтира още повече тълпата. Някой извика.
— Убийте кучия син…
Всички подеха:
— Убийтее!
Последва миг на колебание, след което всички едновременно, като един се втурнаха напред.