— Всяко зло за добро! „Убий един, за да ти имат страх хиляди“! Изпращайки ухото ще сплашим цял Хонконг, ще се прочуем и забогатеем.
„Да, точно така — мислеше той, припичайки се на слънце в Абърдийн. — Но все още не сме забогатели. Не казах ли на баща си тази сутрин, че нямам нищо против да бия този път и да изпратя писмото. Но това няма да ни донесе пари.“
— Няма значение, слушай ме какво ти казвам! Измислил съм план, достоен за Ал Капоне. Ще почакаме няколко дена и тогава ще позвъним в „Хаус ъф Чен“. Ако веднага не получим парите, ще отвлечем самия компрадор — великия мистър Чен!
Всички го зяпаха със страхопочитание.
— Да, и ако мислиш, че и този път няма да плати, след като е видял ухото на сина си, разбира се ще кажем, че е ухото на сина му… можем да го изровим и да му покажем и другото ухо?
Смолпокс Кин се развесели, спомняйки си как се кикотеха при тези думи. Само дето не се търкаляха от смях по пода.
— Сега по работа, Дог-йърд Чен, имаме нужда отново от твоя съвет.
Дог-йърд Чен беше далечен братовчед на Джон Чен и работеше като менажер в една от многобройните му китайски компании.
— Твоята информация за сина беше отлична. Може би ще успееш да ни осведомиш и за движенията на бащата?
— Разбира се, почитаеми шефе, няма проблеми — отговори Дог-йърд Чен. — Той е човек с постоянни навици и лесно се плаши. Също и сладкодумната му жена, тая кучка, която сигурно спи все от една и съща страна на леглото. Тя така бързо ще ни снесе парите, само и само бързо да си го върне жив и здрав. Сигурен съм, че сега той ще е по-сговорчив. Ще трябва да му искаме двойно на това, което очакваме да получим. Цял живот работя за него и го знам какъв скъперник е.
— Отлично. Сега с Божия благословия, дай да решим, как и кога да отвлечем самия него?
19
Сър Дънстън Бар беше въведен в офиса на Ричард Куанг с подобаващо внимание. Главният офис на „Хо-Пак“ беше малък и непретенциозен, намираше се в центъра, недалеч от „Хаус стрийт“. Място по-скоро за работа, а не за показ. В повечето случаи двама-трима души работеха в един офис, движейки два-три различни бизнеса, използвайки един и същи телефон и една и съща секретарка. Защо не, би казал един умен човек? Така се печели.
Ричард Куанг не споделяше с никого офиса си. Той знаеше, че това се харесва на белите му клиенти — а малкото, които имаше бяха много важни за него и за банката. Като възможното и толкова важното му избиране за член на „Търф клъб“ с право на гласуване или в „Хонконг голф клъб“, „Крикет клъб“ или някои от другите по-малки, но престижни клубове, които строго се контролираха от английски тай-пан и където се събираха големите бизнесмени.
— Хелоу, Дънстън — поздрави любезно гостенина си Куанг. — Как си?
— Чудесно. А ти?
— Много добре. Сутринта ходих на хиподрума, гледах тренировката на коня ми.
— Да. И аз ходих там.
— О, не те видях!
— Само за две-три минути. Моят кон имаше температура, вероятно ще се наложи да го задраскаме от състезанието в събота. Но видях твоята Бътърскот Лес, тя летеше по трека тази сутрин.
— Почти счупи рекорда на трек. Определено ще се опитаме да го направим в събота.
Бар се засмя:
— Непременно ще ти се обадя малко преди състезанието и тогава ще ме посветиш в тайната си информация! Не можеш да имаш доверие на треньор или жокей, нали? Независимо дали е твой или мой!
Поговориха за несъществени неща, а след това Бар мина по същество.
Ричард Куанг се опита да прикрие шока си.
— Да закрия всички сметки на корпорацията?
— Да, стари приятелю. Днес. Съжалявам, такова е решението на съвета на директорите, докато не отмине надвисналата над главата ти буря.
— Но ти не можеш сериозно да мислиш, че имаме затруднения в банката? — засмя се Ричард Куанг. — Не си ли прочел статията на Хейпли в „Гардиън“… Злобни лъжи на конкуренцията — някои банкери и тай-панове.
— Да, прочетох това. Бих казал, че е една от неговите безсмислици. Абсурд? Злословене? Защо някой ще вземе да злослови? Говорих тази сутрин с Хавъргил и Саутърби и те казаха, че този път Хейпли трябва много да внимава, защото ако подозира тях — ще го съдят за клевета. Този човек заслужава бой с камшик! Както й да е… сега искам да получа изплатим чек — съжалявам, но това е искането на Съвета.
— Да, да разбира се. — Ричард запази усмивката на лицето си, независимо от това, колко омразен в този момент му беше грамадният, червендалест англичанин. Ясно му беше, че Бар използва Съвета само, за да подпечата собствените си решения. — Нямаме проблеми, ние сме билион доларова банка. Колкото до клона в Абърдийн, това е работа на подозрителните и суеверни местни жители.