— Хич не ми харесва това, Йан.
— Да. Ами статията на Хейпли?
— О, това са глупости. Ние не участваме в такива мошеничества. „Блекс“? Също толкова глупаво. Защо ще искаме да елиминираме първостепенна китайска банка, дори да можем да го направим. Може да е работа на „Чинг бенк“. Вероятно старият Смайлър Чинг би могъл да го направи — той и Ричард са стари врагове. Може да е комбинирана атака на половин дузина банки. Или пък наистина вложителите на Ричард са изплашени. От три месеца чувам разни слухове. Затънали са в съмнителни сделки по осъществяване на строителни проекти. Ако той фалира, всички ще бъдем засегнати. Внимавай много, Йан!
— Много ще се радвам, когато ти се качиш горе, Брус.
— Не подценявай Пол — той е много умен и е бил винаги полезен за Хонконг и за банката. Мисля, че ни предстоят трудни времена тук, Йан. Трябва да призная, че постъпи много мъдро, като реши да вложиш капитали в Южна Америка — пазарът е голям и трябва да пробием там. Мислил ли си за Южна Африка?
— Какво за там?
— Да обядваме заедно следващата седмица. Сряда? Съгласен ли си, имам идея за теб.
— Каква?
— Ще почака, приятелю. Чу ли за Горнт?
— Да.
— Много необичайно за Ролс, нали?
— Да…
— Той е уверен, че може да ти вземе „Пар-Кон“.
— Няма да може.
— Виждал ли си Филип днес?
— Филип Чен? Не, защо?
— Нищо.
— Кажи защо питаш?
— Срещнах го на Хиподрума. Изглежда… да, изглежда много зле и е много разстроен. Отвличането на Джон много го е съсипало.
— Теб не би ли те съсипало?
— Да. Наистина, но не мисля, че се разбираха много със сина си.
Дънрос помисли за Ейдриън и Глена и за сина си Дънкън, който бе на петнадесет и сега прекарва ваканцията си при приятели в Австралия. Какво ще направя, ако отвлекат някой от тях? Какво ще направя, ако след това по пощата ми изпратят отрязано ухо?
Ще се побъркам.
Ще се побъркам от ярост. Ще забравя всичко друго и ще преследвам престъпниците, когато ги открия възмездието ще трае хиляда години. Аз ще…
Някой почука на вратата.
— Да? О хелоу, Кейти — беше щастлив, както винаги, да види по-малката си сестра.
— Съжалявам, че те прекъсвам, Йан, но Клаудия каза, че имаш няколко минути до следващата среща. Може ли?
— Разбира се, че може — отговори той с усмивка и постави настрана папката, над която работеше.
— Благодаря. — Тя затвори вратата и седна на високия стол до прозореца.
Дънрос се протегна, облекчавайки болката си в кръста и се усмихна.
— Хей, много ми харесва шапката ти. — Беше светла сламена шапка с жълта панделка, която хармонираше на лекия й копринен костюм. — Какво има?
— Имам мултипъл склерозис.
Той я погледна с неразбиране.
— Какво?
— Така показват изследванията. Докторът ми съобщи вчера, но не успях да ти кажа… Днес той се консултира и с друг специалист и диагнозата се потвърди. — Гласът й беше спокоен, лицето също и стоеше изправена на стола, изглеждаше по-хубава от всякога. — Трябваше да го споделя с някого. Съжалявам, че ти го казах толкова направо. Мислех, че можеш да ми помогнеш да планирам, какво да правя, не днес, а когато имаш време, може би през уикенда. — Видя израза му и се засмя нервно. — Мисля, че не е чак толкова лошо.
Дънрос се облегна в кожения си фотьойл и се опита да накара мозъка си да работи.
— Мултипъл… това е опасно, нали?
— Да. Да, опасно е. Явно е болест, която засяга нервната система и още не могат да я лекуват. Не знаят нищо за болестта, къде и как се появява… нищо.
— Ще ангажираме друг специалист. Не, по-добре да отидеш с Пен в Англия. Там има специалисти. Трябва да има начин за лекуване, Кейти, сигурно има.
— Няма скъпи, но Англия е хубава идея. Аз съм… Доктор Тулей каза, че иска да ме изпрати за консултация на „Харлей стрийт“. Много ще се радвам, ако Пен дойде с мен. Заболяването не е в напреднал стадий и няма място за голямо безпокойство, ако съм внимателна.
— Какво искаш да кажеш?
— Ако се грижа за себе си, взимам лекарствата, спя следобед и не се преуморявам. Ще мога да се грижа за Ендрю, за децата и дома и да играя по малко тенис и голф. Виждаш ли, те могат да задържат развитието на болестта, но не могат да възстановят уврежданията, които е нанесла. Той каза, че ако не се грижа за себе си и не почивам — най-важно е да почивам, процесът ще започне отново да се изостря. Да. Разбираш ли, скъпи?
Той я гледаше втренчено, скривайки мъката си. Болеше го сърцето, а имаше толкова планове за нея. „О, Боже, горката Кейти!“
— Да. Добре, да благодарим на Бога, че можеш да почиваш, колкото си искаш, — каза той, опитвайки се да изглежда спокоен. — Имаш ли нещо против, аз да говоря с доктор Тулей?