— Нямам нищо против, Йан. Недей да се безпокоиш толкова! Той каза, че ако се грижа за себе си, всичко ще е наред и аз го уверих, че по този въпрос няма да има проблеми. — Кейти беше изненадана, че тихият й глас и спокойно отпуснатите върху коленете ръце не издаваха ужаса, който вътрешно я измъчваше. Имаше чувството, че усеща просмукването на микробите или вирусите в кръвта си. Струваше й се, че се хранят за сметка на нервната й тъкан, малко по малко, секунда след секунда, час след час. Щяха да оставят първо пръстите на ръцете и краката й безчувствени, след това китките и коленете, после… Боже Всемогъщи, какво след това…
Тя извади кърпичка от чантата си и внимателно попи избилата на челото й пот.
— Толкова е влажно днес, нали?
— Да. Кейти, защо стана така неочаквано?
— Виж, не е неочаквано. Те просто не бяха установили диагнозата, затова бяха всичките тестове.
Беше започнало като лека замаяност и главоболие преди шест месеца. Забеляза го при игра на голф. Като стоеше изправена, опитвайки се да пази равновесие, очите й се замъгляваха и не можеше да фокусира топката. Тя като че се разделяше на две, три и отново на две. Ендрю се бе изсмял и бе я посъветвал да отиде на очен лекар. Но въпросът не бе до очила, нито до по-силни лекарства. Тогава добрият стар доктор Тулей, техният домашен лекар, я изпрати в „Матилда хоспитъл“ на изследване. Последвалите тестове я потвърдиха. Боже, вчера ли стана това. Вчера ли ме обрекоха на инвалидна количка? Да завърша живота си като безпомощно същество.
— Каза ли на Ендрю?
— Не, скъпи — отвърна тя, връщайки се към действителността. — Все още не съм. Не мога. Поне засега не. Горкият Ендрю, толкова лесно се паникьосва. Тази вечер ще му кажа. Не можех да говоря за това, преди да съм го споделила с теб. Ти първи трябваше да го научиш. Ние винаги казваме първо на теб, нали така правехме? Лечи, Скоти и аз.
Тя си спомни времето, когато бяха млади, за щастливите дни в Хонконг и в Аир, в тяхната къща на хълма сред ароматен пирен и с изглед към морето. Спомни си коледните и летните ваканции, Йан, Лечи — най-големият брат, Скот — нейният брат-близнак. Всички, освен Йан трепереха от баща си и затова той беше техен защитник и парламентьор, готов да поеме вместо тях наказанията — без вечеря, да пише по петстотин пъти, че няма с никого да спори, че детето трябва да се вижда, но не и да се чува. Само него наказваха с бой и той никога не се оплакваше. Ох горките Лечи и Скоти…
— О, Йан — каза тя с пълни със сълзи очи, — съжалявам. — Усети как ръцете му я обгърнаха, почувства се най-после на сигурно място и кошмарът някак избледня. Знаеше обаче, че ужасът никога няма да я напусне. Никога! Нито пък можеше някога да върне братята или любимия си. — Няма нищо, Йан — успокои го тя през сълзи. — Не плача за себе си. Просто се върнах у дома в Аир, когато бяхме малки, мислех си за Лечи, Скоти и за моя Джони. Стана ми много, много мъчно за тях…
Пръв умря Лечи. Изчезна безследно през 1940 във Франция. Никой не знаеше как точно се е случило. В един момент е бил край пътя, а в следващия — никаква следа от него, само острия мирис над малкото каменно мостче по пътя към Данкрит от преградния огън на нацистите. През всичките години на войната бяха живели с надеждата, че Лечи е в някой поносим военнопленнически лагер. След края на войната се проточиха месеци на мъчително издирване, без да успеят да открият нито следа, нито свидетел, нито дори малка вест за него. Първо семейството, а след доста време и бащата — оставиха най-после духът на Лечи в покой.
Скот беше на шестнадесет през ’39-та и го изпратиха на безопасно място в Канада, да завърши училище. На осемнадесет, вече пилот той, без да се вслуша в молбите на баща си, се записа в Канадските военновъздушни сили. Искаше сам да отмъсти за Лечи. Много скоро бе повишен и пренасочен в ескадрила бомбардировачи. На 14 февруари 1945 година на път за базата, след прочутите бомбардировки над Дрезден, въпреки че помощник-пилотът бе успял да приземи повредения самолет, Скоти бил вече мъртъв.
Кейти присъства на погребението, също и Йан — в униформа, завърнал се в отпуск от Чункинг, където служейки във военновъздушните сили на Чанг Кай-шек, самолетът му бил нападнат и свален. Тя плака на рамото на Йан. Плака за Лечи, за Скоти и за любимия си Джони. Вече беше вдовица. Лейтенант Джон Селкрик, още един от неуловимите ястреби в небето, беше улучен от вражески изтребител и като факел приземен, а прахта му разпиляна още преди да стигне земята.
Нямаше погребение за Джони, нямаше какво да погребат.
— Каква безсмислена загуба, нали Йан! Всичките! И за какво?