И двамата поклатиха глави. Ланган каза:
— Ще чакаме. Имаме нареждане веднага да ги изпратим. Заповедта е да ги занесем на ръка. Осигурена ни е денонощна охрана. В Кай Так всеки момент се очаква да пристигне военен самолет за куриерите — дори не ни се разрешава да ги преснимаме тук.
— Не се ли престаравате?
— Ти най-добре би могъл да отговориш — какво съдържат?
Крос започна да играе със запалката си с емблемата на университета в Кеймбридж. Имаше я от студентските си години.
— Вярно ли е това, което А. М. Г. пише там за ЦРУ и за Мафията?
Роузмънт го изгледа.
— Не зная. По време на Втората световна война вие използвахте какви ли не престъпници. От вас се научихме да не пропускаме нито една възможност — това беше ваше правило номер едно. Освен това — добави Роузмънт убедено, — тази война е наша и каквото й да ни струва трябва да я спечелим.
— Да, трябва — повтори като ехо Ланган, също толкова убеден, — защото ако стане така, че загубим тази война целия свят ще загине и няма да имаме втори шанс.
Трима мъже бяха застанали на мостика на „Съветски Иванов“ с бинокли, насочени към американския самолетоносач. Единият беше цивилен и имаше прикрепен за яката микрофон — диктуваше експертния си технически коментар на това, което виждаше. От време на време, някой от другите двама допълваха. Бяха в летни военноморски униформи. Единият от тях беше капитанът, Григорий Суслов, а другият, неговият първи заместник-капитан.
Самолетоносачът бавно влизаше в пристанището, придружаван от влекачи. Минаващите покрай него търговски кораби и фериботи надуваха сирени за поздрав. На задната палуба свиреше военен оркестър. Моряци с бели униформи махаха с ръце за поздрав на минаващите покрай тях кораби. Денят беше много влажен и следобедното слънце хвърляше дълги сенки по палубата.
— Капитанът е експерт.
— Да. Но с тази радарна система и дете би могло да се справи с управлението — отговори Суслов. Беше широкоплещест мъж с брада, дълбоки кафяви очи и кръгло приветливо лице. — Онези радарни устройства горе изглежда са новите GES за много далечен обхват. Така ли е Василий?
Техническият експерт моментално прекрати записването.
— Да, другарю капитан. Но погледнете назад! Там имат четири бойни самолети F5, паркирани са вдясно на палубата.
Суслов подсвирна от учудване.
— Не се очакваше да са на въоръжение до следващата година.
— Не.
— За това направи отделна докладна, веднага щом влезе на док. Само за това сведение си заслужаваше да дойдем.
— Да.
Когато самолетоносачът леко зави, Суслов внимателно фокусира бинокъла си. Дори можа да види рейките за бомби на самолетите.
— Колко ли бомбардировачи F5 има в търбуха си и колко атомни бойни глави за тях?
— Дано имаме късмет, другарю капитан — каза заместникът му.
— Да се надяваме. Тогава смъртта на Ворански няма да е била напразно.
— Американците не знаят ли, че ще бъде съблазън за всеки агент в Азия?
— Добре, че са наивни. Това много опростява задачата ни. — Още веднъж Суслов се съсредоточи върху самолетите F5.
Мостикът беше изпълнен с модерни съоръжения за наблюдение. Един от радарите можеше да обхване цялото пристанище. Пред екрана му седеше моряк с посивели коси. Самолетоносачът се появяваше, като усилен, ясен сигнал сред неизброимите други.
Бинокълът на Суслов се премести върху огромния мостиков комплекс на самолетоносача и го обходи от край до край. Усети как тръпки преминаха по тялото му пред внушителните размери и сила, които излъчваше.
— Казват, че досега не са го презареждали — нито веднъж след пускането му през 1960 година.
Вратата на радиокабината зад гърба му се отвори и радистът, отдавайки чест, му подаде каблограма.
— Спешна е, от Центъра.
Суслов я взе и се разписа за нея. Беше безсмислена върволица от думи. Хвърли последен поглед на самолетоносача, отпусна бинокъла на гърдите си и тръгна към каютата си. Пред вратата й имаше охрана, както и на двата входа към мостика.
Той заключи, отвори добре замаскиран малък сейф, от който извади книгата за дешифриране. Бързо разшифрова съобщението. Прочете го внимателно и за момент се замисли.
Прегледна втори път каблограмата, върна книгата, заключи сейфа и изгори оригинала в пепелника. След това вдигна слушалката.
— Мостикът ли е? Другарят Меткин да се яви в моята каюта.
Докато го чакаше се загледа през люка. Кабината му беше разхвърляна. На бюрото имаше снимка на едра, щастливо усмихната жена. И още една, на красив младеж във военна униформа и на момиче. Върху полуоправеното му легло се въргаляха книги, тенис ракета и вестници.