На вратата леко се почука и той отключи. Влезе морякът, наблюдаващ екрана на радара.
Суслов му подаде разкодираната каблограма и отново заключи вратата.
Морякът беше нисък на ръст, с посивяла коса и добродушно лице. Официално се водеше политкомисар на кораба и съответно, старши офицер. Той прочете написаното:
Първи приоритет. Григорий Суслов. Поемате веднага всички задачи и отговорности на Ворански. Лондон докладва, засилен интерес от страна на ЦРУ и МИ–6 към информацията в сините папки, предадени на Дънрос, от английския разузнавач — координатор, А. М. Г. Наредете на Артър да достави незабавно копия. Ако Дънрос е унищожил копията, телеграфирайте осъществим план за неговото отвличане, задържане и провеждане на обстоен разпит, чрез дрогиране.
Лицето на политкомисаря остана безизразно. Той погледна Суслов.
— За А. М. Г. ли става въпрос? Алън Медфърд Грант?
— Да.
— Дано изгори в ада!
— Така ще стане, ако има справедливост на този или онзи свят. — Суслов се усмихна мрачно. Отиде до барчето и взе наполовина пълна бутилка водка и две чаши. — Слушай, Дмитрий, ако аз не успея или нещо ми се случи, ти поемаш командването. — Той му показа ключа. — Отключваш сейфа. Вътре са инструкциите за дешифриране и всичко друго, което трябва да знаеш.
— Разрешете аз да отида вместо вас тази вечер. Вие сте по-необходим…
— Не. Благодаря, стари приятелю. — Суслов го потупа топло по рамото. — В случай на инцидент, ти поемаш командването и продължаваш изпълнението на мисията. Нали за това са ни обучавали. — Те чукнаха чашите си. — Не се безпокой, всичко ще мине без грешка, — успокои го той. Беше щастлив, че върши това, за което някога мечтаеше, удовлетворен от работата и от положението си. Работеше за VI отдел на Първа дирекция на КГБ, който отговаряше за разузнаването в Китай, Северна Корея и Виетнам. Беше старши асистент в катедра Международни отношения на Владивостокския университет. Контраразузнавач–2А, полковник от КГБ и най-важното — висш партиен функционер за Далечния Изток. — Центърът издава заповедите. Ти трябва да ни пазиш гърба тук. Нали?
— Разбирам. Знаеш, че можеш да разчиташ на мен, Григорий. Мога да се справя с всичко. Но се безпокоя за теб — каза Меткин.
Двамата работеха от няколко години заедно и той много уважаваше Суслов, въпреки че не знаеше откъде идват заповедите му. Понякога се изкушаваше да проучи това за себе си. „Много се увличаш — каза си той. — Следващата година се пенсионираш и може би ще имаш нужда от влиятелни приятели и единственият начин да получиш помощ от тях е да знаеш и кътните им зъби. Но със или без Суслов ти си заслужил и презаслужил пенсията си и можеш спокойно и достойно да се оттеглиш у дома си в Крим.“ Сърцето на Меткин заби по-бързо при мисълта за красотите и мекия климат на Черно море, за спокойния живот с жена си и как понякога ще вижда сина си, който, издигнал се в йерархията на КГБ, ще работи във Вашингтон, далеч от външна и вътрешна угроза.
„Господи, пази сина ми от предателство и грешки — замоли се горещо той. Доповръща му се при мисълта, че шефовете му могат да узнаят, че е вярващ, защото родителите му, обикновени селяни го бяха възпитали в любов към Бога. Ако узнаеха нямаше да има Крим след пенсионирането.“
— Ворански! — каза той, внимавайки да не издаде омразата си към него. — Та той беше отличен разузнавач! Къде ли е сгрешил?
— Предаден е, това е проблемът — мрачно обясни Суслов. — Ще открием убийците му и те ще си платят. Ако следващият нож е за мен… — Едрият мъж присви рамене, напълни чашите с водка и се усмихна… — И какво от това? Нали всичко е в името на каузата, на партията и майка Русия.
Отново чукнаха чаши и пиха до дъно.
— Кога слизаш на брега?
Суслов усети приятно разливащата се по тялото му топлина, опасностите сега изглеждаха по-малко реални. Той посочи люка.
— Веднага щом акостира на безопасно място — ехидно се засмя. — Бива си го обаче този хубавец, а?
— Ние нямаме нищо, което би могло да се сравни с него, нали капитане? Нито с военните му самолети. Абсолютно нищо.
Суслов се усмихна и пак напълни чаши.
— Не, другарю. Но ако врагът няма истински боен дух, тогава и сто такива самолетоносачи няма да му помогнат.
— Да, но ако сега американците решат да ни изтрият от лицето на земята.
— Съгласен съм, сега биха могли, но няма да го направят, не им стига кураж за това. — Суслов отново отпи. А много скоро ние ще можем да им забием носовете в задниците! — Той въздъхна замечтано. — Ей, хубаво ще е, когато дойде това време.
— Ще е ужасно.
— Не, кратка, почти безкръвна война с Америка и тогава останалият свят ще е в ръцете ни.