— Безкръвна? Какво ще кажеш за атомните им бомби? За водородните?
— Никога няма да използват ракети срещу нас, дори сега се страхуват. Сигурни са, че ние бихме използвали нашите срещу тях.
— Бихме ли?
— Не зная. Някои командири, да. За себе си не зная. Сигурно ще ги използваме в отговор. Но първи? Не зная. Мисля, само заплахата винаги ще им е достатъчна. Няма да е нужно да има истинска война. — Той запали ъгълчето на разкодираната каблограма и я пусна в пепелника. — Още едно отлагане за двадесет години — какъв руски гений е измислил това — ще имаме по-голям и по-модерен флот от тях, въздушни сили също по-големи и по-модерни. В момента имаме повече танкове и повече войници, но без кораби и самолети ни се налага да чакаме. Двадесет години не са много за Русия — да владее света.
— А Китай? Какво с Китай?
Суслов глътна останалата водка и отново напълни чашите. Шишето се изпразни и той го хвърли върху леглото си. Видя, че каблограмата се е нагърчила и изгоряла в пепелника.
— Може би Китай е мястото, където можем да използваме атомните си бомби. Оттам нищо не ни трябва. Нищо. Това ще ни реши проблема с тях веднъж завинаги. Какъв беше броят на боеспособното население в Китай при последните изчисления?
— 116 милиона между осемдесет и двадесет и пет годишна възраст.
— Помисли само! 116 милиона жълти дяволи, с които споделяме обща граница с дължина 5 000 мили… и после били сме изпитвали параноичен страх от Китай! Атомните бомби ще ни решат проблемите с Китай — бързо, просто и завинаги.
Другият кимна.
— А този Дънрос? Папките на А. М. Г.?
— Ще ги вземем от него. В последна сметка, Дмитрий, един от нашите хора е в семейството му, един е партньор в бизнеса му, друг е в Специалното разузнаване, където и да се обърне са „Севрин“ и Артър, а освен това имаме дузина в неговия парламент, дори и в правителството.
Двамата се разсмяха.
— Ами ако ги е унищожил?
— Казват, че имал феноменална зрителна памет.
— Тук ли ще го разпиташ?
— Ще бъде опасно, а и никога не съм го правил. А ти?
— И аз не.
Капитанът се намръщи.
— Когато се свържеш тази вечер, предай на Центъра да приготви експерт в случай, че ни потрябва — Коронски от Владивосток, ако е на разположение.
Дмитрий кимна, унесен в мисли. Пред погледа му попадна сутрешният „Гардиън“, полусмачкан върху леглото. Суслов взе вестника и го зачете.
— Григорий, ако трябва да отвлечем Дънрос, защо да не хвърлим подозренията върху тези? Тогава ще имаме колкото искаме време?
Заглавията навсякъде бяха: „ХВАНАТИ ЗАПОДОЗРЕНИ В СЛУЧАЯ ПО ОТВЛИЧАНЕТО НА ДЖОН ЧЕН“.
— Ако Дънрос не се върне… може би нашият човек ще стане тай-пан! А?
Суслов се подсмихна.
— Дмитрий, ти си гениален.
Роузмънт погледна часовника си. Достатъчно бе чакал.
— Родж, може ли да използвам телефона ти?
— Разбира се — каза Крос.
Изгаси цигарата си и набра телефона на оператора на ЦРУ в консулството.
— Роузмънт е на телефона, — свържете ме с 2022. — Това бе комуникационният център на ЦРУ.
— 2022. Чапмен е на телефона. Кой моля?
— Роузмънт. Хелоу, Фил, има ли нещо ново?
— Не. Очакваме докладната на Марти Повиц — нещо много са се разшавали на мостика на „Съветски Иванов“ с биноклите си. Трима мъже, Стен. Единият е цивилен, другите са капитанът и заместникът му. Имат радар с малък обсег, работи много яко. Искаш ли да предупредим капитана на „Кориджидор“?
— По дяволите, не, няма смисъл да даваме повод да маха с опашка повече, отколкото заслужава. Фил, виж дали е пристигнало потвърждение на нашата 40–41?
— Разбира се, Стен. Дойде в… почакай… дойде точно в 16.03 местно време.
— Благодаря Фил, дочуване.
Роузмънт запали друга цигара. Ланган го гледаше кисело, беше непушач, но не каза нищо, тъй като Крос също пушеше.
— Родж, какво си намислил? — попита грубо Роузмънт. Ти си получил „Приоритет 1–4а“ в 16.03. По това време е пристигнало потвърждението за нас. Защо трябваше да ни караш да висим?
— В момента ми е удобно — отговори Крос с приятен тон. Роузмънт почервеня, Ланган също.
— Аз пък не го намирам за удобно. Двамата имаме официални инструкции да вземем копията веднага.
— Толкова съжалявам, Стенли.
Чак вратът на Роузмънт почервеня, но се овладя.
— Няма да се подчиниш на „Приоритет 1–4а“?
— Не, на този етап.
Роузмънт стана и тръгна към вратата.
— О’кей, Родж, ще те накажат по всички точки на закона.
Той стана, дръпна рязко вратата и излезе. Ланган беше вече на крак.
— Каква е причината, Родж? — попита той. Крос отвърна на погледа му и спокойно отговори: