Дънрос изненадано трепна.
— Какво?
— Обади ми се вчера сутринта от Тайпей, беше страшно разтревожен. Помоли ме да изпратя Каталина за него. Каза, че е много спешно и ще ми обясни по-късно, когато се видим. Ще дойде у дома веднага след пристигането. — Мата присви рамене и огледа перфектно поддържаните си нокти. — Цу-ян е стар приятел и разреших полета. Той изобщо не дойде при мен, Йан. Всъщност пристигнал със самолета — моят шофьор го е посрещнал. — Мата погледна нагоре. — Всичко е толкова невероятно. Цу-ян бил облечен с окъсани дрехи на хамалин и носел стара сламена шапка. Измърморил нещо, че ще се видим по-късно, скочил в първото такси и бързо тръгнал, сякаш гонен от хиляди дяволи. Шофьорът ми бил изумен.
— Да няма грешка? Сигурен ли си, че е бил той?
— О да, добре известен е — за щастие шофьорът ми е португалец и бързо взема решение. Започнало преследване. Цу-ян е тръгнал на север. Близо до бариерата таксито спряло и той слязъл, затичал се с всички сили към бариерата и преминал в Китай. Моят човек го е проследил, докато стигнал при войниците и изчезнал в тяхното караулно помещение.
Дънрос слушаше и не вярваше. Цу-ян беше един от най-известните капиталисти и антикомунисти на Хонконг и Тайван. Преди войната е бил главният военен диктатор в шанхайска област.
— Цу-ян никога няма да бъде добре дошъл в Китай — каза Дънрос. — Никога! Той сигурно е първи в списъка на враговете им.
Мата се поколеба.
— Освен, ако е работил за тях.
— Възможно е.
— Всичко е възможно в Китай.
Роджър Крос и Брайън Куок слязоха от полицейска кола, следвани от Робърт Армстронг. Посрещна ги цивилно облечен човек на СИ.
— Дънрос е още в офиса, сър.
— Добре.
Робърт Армстронг остана на входа, другите двама се качиха на асансьора. Излязоха на двадесетия етаж.
— Добър вечер, сър, — поздрави Клаудия и се усмихна на Брайън Куок. Цепелин Танг чакаше до телефона. Той се взря, шокиран, в полицаите.
— Мистър Дънрос ме очаква — каза Крос.
— Да, сър. — Тя натисна бутона на телефона. — Мистър Крос е тук, тай-пан.
— Нека почакат за минутка, Клаудия, след това ги покани вътре. — Той затвори и се обърна към Мата. — Крос е тук. Ако не се срещнем в банката тази вечер, ще се видим утре сутринта.
— Да. Аз съм… моля те, Йан, обади ми се. Искам да поговоря насаме с тебе няколко минути. Тази вечер или утре сутринта.
— Девет часа тази вечер или по всяко време утре през деня.
— Обади ми се в девет. Или утре. Благодаря. — Мата прекоси кабинета и отвори едва забелязваща се врата — камуфлажна част от библиотеката. Отваряше се към таен коридор, който водеше на долния етаж.
Дънрос гледаше към него, мислейки какво ли има в главата му. Събра от бюрото листовете с набелязаните за деня задачи, прибра ги в чекмеджето и заключи. След това се облегна назад и се опита да събере мислите си, вперил очи във вратата. Сърцето му учести ударите си. Телефонът позвъня и той подскочи.
— Да?
— Татко — каза Ейдриън, както винаги припряно, — съжалявам, че те прекъсвам, но мама иска да знае, кога ще се прибереш за вечеря.
— Ще закъснея. Кажи й да не чака. Ще хапна нещо в движение. Кога се прибра миналата вечер? — попита той, спомняйки си, че беше чул колата й малко преди разсъмване.
— Рано — каза тя и той беше готов да й се скара, но усети тъгата в гласа й.
— Какво има, глезанке?
— Нищо.
— Кажи какво има?
— Нищо наистина. Прекарах чудесно, обядвах с Линк Бартлет — ходихме на пазар, но този опърничав Мартин ме вбеси.
— Какво?
— Да. Чаках го цял час. Имахме среща, да пием чай във „Виктория енд Албърт“, но той изобщо не се появи. Гаден чешит!
Дънрос се усмихна.
— Просто на някои хора не може да се разчита, Ейдриън. Мога да си представя! Да те накара да чакаш! Какво безочие! — каза със съчувствие, доволен, че Хейпли ще си получи заслуженото.
— Той е влечуго! Стопроцентово влечуго!
Вратата се отвори. Крос и Брайън Куок влязоха. Той им кимна за поздрав. Клаудия затвори вратата след тях.
— Трябва да вървя, скъпа. Хей, глезанке, обичам те! Довиждане! — Затвори телефона. — Добър вечер — поздрави — вече спокоен.
— Моля, папките, Йан.
— Разбира се, но първо трябва да се срещнем с губернатора.
— Първо искам да получа папките. — Крос извади заповедта.
Дънрос набираше номера.
— Добър вечер, сър. Суперинтендант Крос е при мен…
Дънрос подаде телефона.
— За теб.
Крос се поколеба, лицето му бе намръщено, след това взе подадената слушалка.
— Суперинтендант Крос. — Слуша известно време. — Да, сър. Разбрано. — Крос затвори телефона. — Какви ги усукваш сега, по дяволите?