— Ще ги предам, лично, на началника или заместник-началника на МИ–6 или МИ–5, при условие, че имам писмената гаранция на Негово Превъзходителство, че човекът, на когото ги предавам, е този, който претендира, че е.
— Министърът съгласи ли се на това, сър?
— Ако ти си съгласен, Роджър? — отново гласът на губернатора бе спокоен, но се подразбираше, че е по-добре да бъде съгласен.
— Да, сър. — Роджър Крос погледна Дънрос. — По-добре ще бъде аз да съхранявам папките дотогава. Можеш да ми ги предадеш в запечатан с восък плик…
Дънрос поклати отрицателно глава.
— Те ще бъдат в безопасност, докато ги предам.
— Не. Щом ние знаем и други ще разберат. Не са с чисти ръце, като нас. Трябва да знаем къде са и да ги охраняваме непрекъснато.
Сър Джефри кимна.
— В това има резон, Йан.
Дънрос помисли за момент.
— Много добре. Поставил съм ги в трезора на банка „Виктория“. — Вратът на Крос порозовя, когато Дънрос извади ключове и ги постави на бюрото. Номерата бяха добре заличени. — Има около хиляда сейфа. Само аз зная номера. Това е единственият ключ. Ако искате да го задържите, сър Джефри. Тогава… добре, това е най-доброто, което мога да предложа, за да избегнем риска.
— Роджър?
— Да, сър, ако сте съгласни.
— Там наистина са на сигурно място. Разбира се не може да се разбият всички сейфове. Добре, значи всичко е разрешено. Йан, заповедта за арестуване е анулирана. Обещаваш да ги предадеш на Съндърс в момента, когато той пристигне? — Отново очите му станаха пронизващи. — Минах през толкова много неприятности около тези папки.
— Да, сър.
— Добре. Значи всичко е решено. Роджър, няма ли нищо ново за горкия Джон Чен?
— Не, сър, опитваме всичко.
— Отвратително нещо. Йан, какво става с „Хо-Пак“? Наистина ли е в, опасност?
— Да, сър.
— Ще се разорят ли?
— Не зная. Изглежда.
— Проклятие! Това изобщо не ми харесва. Много лошо за нашия имидж. А сделката с „Пар-Кон“?
— Изглежда добре. Надявам се да имам благоприятен доклад за вас следващата седмица, сър.
— Отлично. Тук можем да използваме някои големи американски фирми. — Той се усмихна. — Разбрах, че момичето било зашеметяващо! Впрочем, Парламентарната търговска делегация трябва да пристигне утре от Пекин. Ще се погрижа за развлеченията, ще уредя прием в четвъртък — ти, разбира се, също ще дойдеш.
— Да, сър. Вечерята само за мъже ли ще бъде?
— Да, идеята е добра.
— Аз ще ги поканя на конните състезания в събота — ще може да се използва и ложата на банката.
— Добре. Благодаря, Йан. Роджър, можеш ли да ми отделиш малко време.
Дънрос се изправи, ръкува се с губернатора и си тръгна. Независимо, че бе пристигнал с полицейската кола на Крос, неговият Ролс чакаше навън. Брайън Куок го пресрещна.
— Какво се реши, Йан?
— Помолиха ме да оставя твоят шеф да ти каже.
— Да разбира се. Той ще се забави ли?
— Не зная. Всичко е наред, Брайън. Няма за какво да се безпокоиш. Мисля, че се справих с проблема коректно.
— Надявам се. Съжалявам — отвратителна работа.
— Да. — Дънрос седна на задната седалка. — „Голдън фери“, — каза той на шофьора с ведър глас.
Сър Джефри наливаше превъзходно шери в две изящни порцеланови чаши.
— Тази работа с папките на А. М. Г. е много неприятна, Роджър — каза той. — Страхувам, се, още не съм свикнал с коварството, предателството и пределите, до които биха стигнали враговете — дори след толкова години. — Сър Джефри беше работил в Дипломатическия корпус през целия си живот, освен по време на войната, когато беше офицер от щаба на Британската армия. Той говореше руски, мандарин, френски и италиански. — Отвратително.
— Да, сър.
— Ти сигурен ли си, че можем да вярваме на Йан? В петък няма да имаш нужда от разрешението на Лондон, за да дадеш ход. Ще имаш заповед от консула и ще получиш копията.
— Да, сър. — Крос пое порцелановата чашка, нейната крехкост го смущаваше. — Благодаря.
— Съветвам те да имаш, през цялото време, двама твои хора пред трезора на банката, един от СИ, един от ЦИД за по-голяма сигурност и цивилен, който да следи тай-пана — съвсем предпазливо, разбира се.
— Ще се разпоредя, преди да съм тръгнал оттук. Вече съм наредил наблюдение на Дънрос.
— Така ли?
— Да, сър. Предполагах, че ще манипулира ситуацията в своя полза. Йан е много хитър. В последна сметка един тай-пан на „Ноубъл хаус“ не би могъл да бъде глупак.
— Наистина. Наздраве! — те едва допряха чашите си. Звукът на порцелана беше приятен. — Този тай-пан е най-добрият, с когото съм общувал.
— Йан споменавал ли е, да е чел повторно папките, сър? Миналата вечер, примерно.