— Мислене на глас! Лош навик за губернатор, а?
Крос се усмихна и избегна клопката.
— Моля, сър?
— Добре. Наистина, както каза, не е наша работа.
Губернаторът си свърши питието и Крос разбра, че може да тръгва. Изправи се.
— Благодаря ви, сър.
Когато остана сам, губернаторът въздъхна. Помисли малко и после вдигна специалния телефон и поиска връзка с министъра в Лондон.
— Джефри Алисън е на телефона. Той там ли е?
— Хелоу, Джефри!
— Хелоу, сър. Току-що се видях с Роджър. Той ме увери, че мястото за съхраняване и самият Дънрос се охраняват постоянно. Мистър Съндърс на път ли е?
— Ще бъде там в петък. Предполагам няма реакция по повод нещастния инцидент?
— Не, сър. Всичко изглежда е под контрол.
— М. П. беше много обезпокоен.
— Да, сър. — Относно 1–4а… вероятно не трябва още нищо да споменаваме на нашите приятели.
— Те вече ми се обадиха. Бяха изключително раздразнени. Нашите хора също. Добре, Джефри. За щастие идва дълъг уикенд. Ще ги информирам в понеделник и ще изготвя наказанието тогава.
— Благодаря, сър.
— Джефри, този американски сенатор, който е при вас в момента. Мисля, че трябва да бъде напътстван.
Губернаторът се намръщи. Напътстван беше кодова дума и означаваше — следен много внимателно. Сенаторът Уилф Тилмън, кандидат-президент, беше в момента в Хонконг на път за Сайгон по повод шумно рекламираната мисия по установяване на факти.
— Ще се погрижа веднага щом приключим разговора. Има ли още нещо, сър! — попита той, нетърпелив да отиде и си вземе вана.
— Не, само ми изготви подробен доклад, каква програма е имал сенаторът. — Програма беше друга кодова дума, която означеше да снабди Министерството на колониите с детайлна информация. — Когато имаш време.
— Ще бъде на бюрото ви в петък.
— Благодаря, Джефри. Ще поговорим утре по обикновеното време.
Губернаторът затвори замислен телефона. Техният разговор щеше да бъде разбъркан по електронен път, а в двата края отново ясен. Независимо от тази предпазна мярка, те внимаваха. Знаеха, че врагът използваше най-модерните и най-съвършени съвременни съоръжения. За абсолютно секретните разговори и срещи, той отиваше в постоянно охранявана, железобетонна, наподобяваща килия стая в сутерена, която периодично се проверяваше от експерти по сигурността.
Проклети неприятности. Проклети неприятности, всичките тези шпагаджийски истории! Роджър? Невъзможно? А нали имахме Филби.
24
Капитан Григорий Суслов весело махна на полицаите пред входа на корабостроителницата в Каулуун, след него се движеха двама цивилни детективи. Беше облечен в добре ушит цивилен костюм и стоеше до тротоара, наблюдавайки трафика, после спря минаващо такси. Таксито тръгна, а след него малък сив Ягуар със сержант Лий и още един цивилен агент на волана, предпазливо го последваха.
Таксито караше по продължение на „Чатъм роуд“, включвайки се в както обикновено натоварения поток от коли в посока юг, покрай железопътната линия, след това зави на запад и продължи по „Солсбъри роуд“ към най-южната част на Каулуун. Минавайки железопътния терминал, близо до „Голдън фери терминал“, таксито спря. Суслов плати на шофьора и се затича нагоре по стъпалата на „Виктория енд Албърт“. Сержант Лий го последва, докато другият детектив паркираше полицейския Ягуар.
Суслов вървеше с леки стъпки. Спря за момент в огромното препълнено фоайе с висок, украсен с прекрасни орнаменти таван и старомодни електрически вентилатори, оглеждайки се за свободна маса. Беше оживено, чуваше се звън на лед в чашите за коктейли и шумни разговори. Повечето бяха европейци. Няколко китайски двойки. Суслов обходи с поглед хората по масите, високо си поръча двойна водка и започна да чете вестник. След малко до него застана момиче.
— Хелоу — поздрави тя.
— Джини, дарагая! — отговори широко усмихнат на поздрава, прегърна момичето и го повдигна от земята. Това неприятно шокира всички жени наоколо и предизвика завист в мъжете. — Толкова време мина, галубчик.
— Айейа! — възкликна тя, поклащайки глава. — Ти закъснява. Защо караш ме чака? Лейди не трябва чака във „Виктория“ сама.
— Права си, галубчик! — Суслов извади тънък пакет и го подаде на момичето с широка усмивка. — Ето, чак от Владивосток!
— Ох! Благодаря.
Джини Фу, беше двадесет и осем годишна и повечето вечери работеше в „Хепи дринкс бар“, намиращ се в малка уличка след Монкок. Някои вечери отиваше в „Гуд лак балруум“. През повечето дни заместваше приятелки на малки щандове в големи магазини, докато те бяха с клиенти. Имаше бели зъби, черни очи с бадемова форма, черна коса и златиста кожа, яркият й костюм беше с цепки от двете страни на бедрата. Тя разгледа пакета.