— По-бързо — подкани кисело старшия на групата, — имаме повече от двадесет тона да товарим. Следващият!
Старецът не отговори. Ако го направеше това щеше да отнеме част от силите му. Трябваше да пази ревниво енергията си, ако искаше да завърши смяната. С усилие задвижи краката си, прасците на краката му бяха разширени с възли и белези от много години тежка работа.
Друг носач зае мястото му. Рафтовете бяха натоварени, като че с несвършващо количество, педантично отброени златни калъпчета, които чакаха под зорките огледи на двама спретнато облечени банкови чиновници — чакаха да бъдат натоварени в следващия чувал, да бъдат броени и проверявани, след това чувалът запечатан и със залепен етикет.
По тясната стълба старецът залитна. Запази с усилие равновесие, след това повдигна крак, за да изкачи следващото стъпало — оставаха му още двадесет и осем стъпала — и след това още едно и тъкмо изкачи последното, когато прасците на краката му изневериха. Той залитна към стената, облегна се на нея, за да облекчи товара, стиснал здраво ремъците с ръце, знаейки, че ако махне хомота, никога няма да успее отново да натъкми товара, изплашен, да не би старшият на групата или неговият заместник да минат и да го видят. През болки и страх усети приближаващи стъпки и се помъчи да тласне товара по-нагоре на гърба и да тръгне. Едва не падна.
— Хей, Найн Карат Чу, добре ли си? — чу шанхайски диалект.
— Да… да… — Той въздъхна с облекчение, благодарен, че е приятелят му от село, който беше и ръководител на групата им от десет души. — Шибани богове, аз… аз току-що се подхлъзнах…
Приятелят му се наведе към него и се взря в лицето му. Видя измъчените, насълзени, старчески очи и изопнатите му мускули.
— Аз ще взема този чувал, ти малко почини. — Той сръчно го освободи от товара и остави чувала на пода. — Ще кажа на проклетия чужденец, който си мисли, че има достатъчно мозък, за да бъде началник, че си отишъл да се облекчиш. — Бръкна в джоба на парцаливите си панталони и му подаде една от своите малки порции, сгънати в цигарено фолио. — Взимай. Ще си го приспадна от заплатата ти тази вечер.
Старецът измърмори благодарности. Всичко го болеше, едва можеше да мисли. Другият мъж метна чувала на гърба си, грухтейки от усилието.
Старецът се промъкна в мръсната ниша и клекна ниско долу. Ръцете му трепереха, докато приглаждаше цигареното фолио с щипката бял прах вътре. Запали клечка кибрит и нагласи пламъка под фолиото, за да го затопли. Прахът започна да почернява и да пуши. Той внимателно го държеше под ноздрите си, вдишвайки дълбоко, отново и отново, докато и последната гранулка изчезна.
Облегна се на стената. Скоро болката изчезна и почувства еуфория. Беше отново млад и силен и знаеше, че ще свърши смяната и когато тази събота отиде на състезанието, ще спечели двойната куинела. Да, това ще бъде щастливата му седмица, ще вложи по-голямата част от печалбата си за закупуване на недвижима собственост и ако има бум, тази собственост ще расте и ще расте и тогава ще я продаде и ще има състояние и ще стане прадядо, внуците ще се тълпят около коленете му…
Изправи се, тръгна надолу по стълбата и застана на опашката, очаквайки нетърпеливо реда си.
„По-бързо. Нямам пред себе си цяла нощ! Трябва да отида на друга работа в полунощ.“
Другата му работа бе на един строеж в центъра, недалеч от сградата на „Хо-Пак“, чувстваше се късметлия тази нощ с двете допълнителни работи и парите, които ще вземе за тях. Отделно имаше постоянна дневна работа, като строителен работник. Благодарение на скъпоструващата бяла прах, умората и болките изчезнаха. Разбира се, че е вредна. Но той е благоразумен и внимателен и я взима, когато е абсолютно изтощен. Че я поема почти ежедневно, а повечето дни по два пъти не го тревожеше. Казваше си: Джос. Сви рамене, взе следващия чувал и го метна на гърба си.
Едно време беше фермер; най-големия син на земевладелци в северната провинция на Шантунг в плодородната, местеща се делта на Йелоу ривър, където от векове отглеждаха плодове, зърно, соя, фъстъци, тютюн и всякакъв вид зеленчуци.
„Ах, нашите чудни поляни — помисли щастливо той, изкачвайки стълбата, забравил разтуптяното си сърце — нашите прекрасни ниви, богати с посеви. Толкова красиви! Но после започна лошото, преди тридесет години. Дяволите от Източното море дойдоха с пушки и танкове и ограбиха земята ни. Така се наложи да бягаме от глада — аз, младата ми жена и двамата ми синове, дойдохме по тези места, за да живеем между чужди хора — варварите от юг и чуждоземните дяволи. През целия път вървяхме пеша. Оцеляхме. Почти през цялото време носех синовете си, имаме и две дъщери и всички те ядат ориз по веднъж на ден. Тази година ще бъде щастлива за мен. Да. Ще спечеля куинелата и един ден ще се върнем у дома в нашето село, ще си вземем обратно земята и ще я засеем. Председателят Мао ще ни посрещне, като добре дошли и ще ни позволи да си вземем земята. Ще заживеем щастливо, ще бъдем богати и щастливи…“