Когато излезе от сградата, навън бе вече тъмно, застана до камиона. Други ръце повдигнаха чувала и провериха и препровериха номерата. Имаше още два камиона в страничната уличка. Единият беше натоварен и до него чакаше охрана. Нощта беше топла.
Старецът се обърна, за да поеме обратно към трезора. В този момент видя да приближават трима европейци, двама мъже и една жена. Те застанаха близко до камиона и се загледаха в него. Той зяпна от учудване.
— Дю не ло мо! Погледнете блудницата — чудовище със сламена коса — каза той, без да се обръща към някого специално.
— Да не повярваш! — обади се друг.
— Да.
— Отвратително се обличат на публично място техните проститутки, нали? — каза съсухреният старец възмутено. — Парадира със слабините си, облякла се в толкова тесни панталони. Вижда се всяка гънка на долната й уста.
— Басирам се, че можеш да си пъхнеш юмрука и цялата ръка вътре и никога да не стигнеш дъното! — добави със смях друг.
— Кой ли би поискал? — запита се Найн Карат Чу, изхрачи се звучно и плю. След това слезе долу, отнесен в мисли за състезанието в събота…
— Много бих искала да не плюят така. Отвратително е! — каза Кейси възмутено.
— Това е стар китайски обичай — обясни Дънрос. — Вярват, че в гърлата се крие зъл дух, от който трябва да се освободят или ще ги удуши. Разбира се плюенето е противозаконно, но това за тях няма значение.
— Какво каза старецът? — попита Кейси, гледайки тежката му походка. Гневът й се стопи и се радваше, ме отива да вечеря с двамата.
— Не зная — не разбирам неговия диалект.
— Басирам се, че не беше комплимент.
Дънрос се засмя.
— Печелиш баса, Кейси. Те не гледат на нас с добро око.
— Този старец сигурно е на осемдесет години и видя ли как носеше товара си, сякаш е перце. Как се поддържат в такава форма?
Дънрос вдигна рамене и нищо не каза. Той знаеше, как го постигат.
Друг носач издигна товара си в камиона и се загледа в нея. Изхрачи се, плю и тръгна с тежка походка.
— Да вървиш по дяволите — измърмори Кейси и след това, подражавайки му се изхрачи ужасно шумно и плю, всички се засмяха заедно с нея. Китайците само гледаха втренчено.
— Йан, какво става тук? За какво сме дошли? — попита Бартлет.
Кейси ахна:
— Тези чували са пълни със злато, нали?
— Да. Хайде тръгвайте. — Дънрос ги поведе надолу по мръсната стълба. Чиновници от банката любезно го поздравиха. Безпокойството им се замени с изненада. Отвсякъде ги заобикаляха идеално подредени купчинки златни калъпчета.
— Може ли да взема едно? — попита Кейси.
— Заповядайте — Дънрос ги наблюдаваше внимателно, опитвайки се да разбере докъде се простира алчността им. Трябваше да знае колко струват тези двамата.
Кейси никога не бе докосвала толкова злато. Нито Бартлет. Пръстите им трепереха. Тя погали едно от малките калъпчета, преди да го повдигне, очите й се разшириха.
— Толкова е тежко за размерите си — учудено промърмори тя.
— Наричат се контрабандни калъпчета, защото са лесни за скриване и за транспортиране — обясни Дънрос, внимателно подбирайки думите си. — Контрабандистите носят особен вид конопени жилетки с малки джобове, в които ги поставят. Казват, че добър контрабандист може да носи по осемдесет паунда на едно пътуване — това е почти 1 300 унции. Разбира се трябва да са силни и добре тренирани.
Бартлет държеше по две във всяка ръка, беше смаян.
— Колко бройки правят осемдесет паунда?
— Около двеста бройки.
Кейси го гледаше, кестенявите й очи се бяха разширили повече от обикновено.
— Твои ли са, тай-пан?
— Боже, не! Притежание са на компания в Макао. Местят ги в банка „Виктория“. На американци и англичани със закон е забранено да притежават дори и едно от тези. Помислих, че може да ви е интересно, защото не всеки ден може да се види петдесет тона злато на едно място.
— Никога не съм си представяла, как изглеждат истинските пари. Сега разбирам защо очите на баща ми и чичо ми светваха, когато говореха за злато.
Йан я наблюдаваше. Не видя алчност в очите й, само учудване.
— Банките правят ли такива пратки? — попита Бартлет с гърлен глас.