— Да, постоянно. — Чудеше се дали Бартлет ще захапе въдицата и дали не би организирал обир, мафиотски стил, с приятеля си Банастазио. — Ще имаме голяма пратка след около три седмици — каза той, — правейки възможността още по-съблазнителна.
— Каква е стойността на петдесет тона? — попита Бартлет. Дънрос се усмихна на себе си, спомняйки си Цепелин Танг и неговата прецизност. Като че има някакво значение?
— 63 милиона долара по официален курс, с точност до няколко хиляди.
— И правите прехвърлянето само с няколко старци, два камиона, които не са дори бронирани и без охрана?
— Разбира се. Това не е проблем в Хонконг, затова тук полицията е чувствителна, когато се отнася до оръжие. Ако в колонията само те притежават оръжие, тогава какво биха могли да правят престъпниците, освен да псуват?
— Но къде е полицията? Аз видях само един и той не беше въоръжен.
— О, някъде наблизо, предполагам — каза Дънрос, умишлено подценявайки охраняването на прехвърлянето.
Кейси се наведе над златното калъпче, наслаждавайки се на допира с метала.
— Толкова е хладно. Тай-пан, ако официалната равностойност е 63 милиона, каква ще бъде на черния пазар?
Дънрос забеляза малки капчици пот, избили върху горната й устна.
— Колкото е готов някой да плати. Чух, че в Индия сега плащат около 80 до 90 щатски долара на унция, доставено на място.
Бартлет се усмихна накриво и неохотно остави четирите калъпчета върху купчината.
— Това прави голяма печалба.
Те гледаха мълчаливо, как друг чувал бе запечатан, калъпчетата вътре преброени и проверени от двамата чиновници. Отново двама товарачи го поеха и го качиха върху превития гръб на следващия носач и той излезе с тежки стъпки от помещението.
— Какви са онези там? — попита Кейси, сочейки към доста по-големи калъпи, които бяха наредени в друга част на трезора.
— Те са друг стандарт, тежки са четиристотин унции — обясни Дънрос. — Всяко парче тежи около двадесет и пет паунда. — Калъпът имаше печат със сърп и чук и цифрата 99.999. — Това е руско. То е 99.99 процента чисто злато. Южноафриканското обикновено е 99.98 процента, така че руското е за предпочитане. Разбира се и двата типа се купуват лесно на златния пазар в Лондон. — Той ги остави да погледат още малко, след това каза: — Да тръгваме, а?
На улицата все още имаше само един полицай и невъоръжени пазачи от банката, двамата шофьори пушеха в кабините си. Трафикът от време на време намаляваше. От време на време минаваше по някой пешеходец.
Дънрос се радваше, че излязоха на открито. Мразеше мазетата и подземията, откакто баща му го беше затварял за наказание в бюфета, когато беше съвсем малък. Не си спомняше какво престъпление бе направил, но си спомняше старата Ах Тат, неговата ама, която се застъпи за него — той вперил нагоре очи към баща си, опитващ се да удържи сълзите от ужаса, който бе преживял.
— Хубаво е да си на въздух — каза Кейси. Очите й неуморно се връщаха към чувалите на камиона. — Това са истински пари — мърмореше по-скоро на себе си тя. Побиха я леко тръпки и Дънрос разбра настроението й.
— Бих пийнал една бира — каза Бартлет. — Ожаднях от толкова много пари на едно място.
— Аз уиски с лед! — каза тя и магията на парите изчезна.
— Ще се разходим до „Виктория“, за да видим как ще започне приемането на доставката, след това отиваме да вечеряме и… — Дънрос спря. Забеляза, че двама мъже разговарят близо до камионите. Той леко се стегна.
Двамата го видяха. Мартин Хейпли от „Чайна гардиън“ и Питър Марлоу.
— О, хелоу, тай-пан — поздрави младият Мартин Хейпли, приближавайки с непринудена усмивка. — Не съм очаквал да ви видя тук. Добър вечер, мис Кейси, мистър Бартлет. Тай-пан, бихте ли коментирал положението с „Хо-Пак“?
— Какво положение с „Хо-Пак“?
— Навалицата пред клоновете, сър?
— Не знаех, че има такова нещо?
— Не сте ли чели статията ми за различните клонове на банката и за слухове, че…
— Мой скъпи Хейпли, знаете, че не търся интервюта, нито пък ги давам лесно… и никога по кьошетата.
— Да, сър. — Хейпли посочи чувалите. — Прехвърлянето на цялото това злато ще е доста тежък удар за „Хо-Пак“, нали? Когато това се разчуе, за банката ще е като целувката на смъртта.
Дънрос въздъхна:
— Забрави за „Хо-Пак“, Хейпли. Може ли за момент, искам да ти кажа нещо? — той хвана младия мъж за лакътя и го поведе настрани. Когато се отдалечиха достатъчно, гласът му стана по-нисък. — Тъй като излизаш с дъщеря ми, искам да знаеш, че съм много привързан към нея и че между джентълмени има определени правила. Предполагам, че си джентълмен. Ако не си, Господ да ти е на помощ. Ще отговаряш пред мен лично и веднага. — Дънрос се обърна и отиде при другите, изпълнен с внезапна сърдечност. — Добър вечер, Марлоу, как си?