— Чудесно, тай-пан. — Той посочи с глава камионите. — Невероятно, цялото това богатство!
— Къде си чул за прехвърлянето?
— Един приятел журналист ми го спомена преди около час. Каза, че ще бъдат прехвърлени оттук във „Виктория“ около петдесет тона злато. Помислих, че ще е интересно да се види. Дано не сме… предполагам, че не сме настъпили някого по мазолите.
— Няма такова нещо. — Дънрос се обърна към Кейси и Бартлет. — Виждате ли, казах ли ви, че Хонконг е като малко село — не може да се пази тайна дълго време. Но всичко това — той махна с ръка към чувалите — е олово за прикритие. Истинското прехвърляне стана преди един час. Не беше петдесет тона, само няколко хиляди унции. По-голямата част от билиона на „Хо-Пак“ е вътре непокътнат — усмихна се на Хейпли, който слушаше внимателно, със сериозно изражение на лицето си.
— Значи всичко това е имитация? — обади се Кейси.
Питър Марлоу се разсмя:
— Трябва да си призная, мислех си, че цялата тази операция е чист хазарт!
— Добре, сега довиждане — каза весело Дънрос и хвана Кейси за ръката. — Хайде, време е за вечеря.
Тръгнаха надолу по улицата и Бартлет след тях.
— Но, тай-пан, тези, които видяхме — възрази Кейси, — това, което аз взех, беше ли фалшиво? Бях готова да заложа живота си, че е истинско, а ти Линк?
— Да — съгласи се Бартлет. — Но това с имитацията е добре измислено. И аз бих постъпил така.
Завиха зад ъгъла и се насочиха към голямата сграда на банка „Виктория“, въздухът беше топъл и влажен. Кейси се засмя нервно.
— Това злато беше започнало да ми действа. А било имитация!
— Всъщност е истинско — тихо каза Дънрос и тя спря. — Съжалявам, че те обърквам, Кейси. Казах го заради Марлоу и Хейпли, за да ги накарам да се съмняват в източника на информацията си. Трудно биха могли да докажат и едното и другото. Аз бях помолен да организирам прехвърлянето преди малко повече от час — което и направих, очевидно, много внимателно.
Сърцето му ускори ударите си. Помисли си, колко ли хора още знаят за папките на А. М. Г., за трезора и за номера на сейфа.
Бартлет го наблюдаваше.
— Аз повярвах на това, което им каза, значи и те са повярвали, но помисли още. Защо ни доведе да видим златото? Това бих искал да знам.
— Любопитно е, тай-пан — Кейси нервно се засмя. — Просто бях сигурна в началото, че златото е истинско. След това ти повярвах, когато каза, че е фалшиво и сега отново вярвам в обратното. Толкова ли е лесно да заблудиш?
— И да и не: Сигурен си, само като поставиш киселина върху него. Това е единственият начин за пробване на злато. Нали е така? — добави, обръщайки се към Бартлет.
— Мисля, че си прав, Йан. За злато — или за хора.
Дънрос отвърна на усмивката му.
„Добре — помисли сериозно той, — разбираме се отлично.“
Беше станало доста късно. „Голдън фери“ вече не вървеше и Кейси и Линк се прибираха с наемна лодка. Нощта беше великолепна, морето спокойно, подухващият вятър миришеше приятно на море. Седяха на една от седалките с лице към Хонконг, хванати за ръка. Вечерята беше великолепна, разговорът — приятен и с много смях, Дънрос — очарователен. Завършиха с коняк на покрива на „Хилтън“. И двамата се чувстваха превъзходно в унисон със света и със себе си.
Кейси усети лекото стискане на ръката му и се облегна леко на рамото му.
— Романтично е, нали Линк? Погледни върха и светлините. Невероятно е. Това е най-вълнуващото и красиво място, което съм виждала.
— По-хубаво от Южна Франция?
— Там е много по-различно. — Бяха ходили на почивка на Cote d’Azur преди две години — първата им почивка заедно. И последната. Беше много изнервящо и за двамата. — Йан е фантастичен, нали?
— Да. И ти също.
— Благодаря и ти. — Двамата щастливо се засмяха.
На пристанището „Каулуун Сайд“ Линк плати и тръгнаха бавно към хотела, хванати за ръце. Във фоайето имаше няколко келнера.
— Добър вечер, сър, миси, — поздрави нощният, възрастен пиколо със съскащ глас.
На етажа им нощният Чанг заприпка пред тях, за да отвори вратата на апартамента им. Линк автоматично подаде един долар бакшиш, той им пожела с поклон лека нощ.
Тя заключи.
— Ще пиеш ли нещо? — попита я той.
— Не, благодаря. Не искам да си развалям вкуса от брендито.
Видя, че я гледа. Стояха в центъра на дневната, големият френски прозорец разкриваше чудесна гледка, неговата спалня беше вдясно, нейната вляво. Усети пулса си, той изглеждаше толкова красив и вълнуващ.