Алексей Иванович Травкин бе пристигнал от Русия в Харбин, Манджурия през 1919 година, след това се бе добрал до многонационалната колония, Шанхай. Там бе започнал да язди коне, които печелеха награди. И тъй като беше много добър и знаеше за конете повече отколкото някои мъже знаеха за себе си, скоро стана известен треньор. Когато започна нова емиграция в 1949 година, той избяга на юг, този път в Хонконг, където остана няколко години, след това още на юг до Австралия. Но Азия го зовеше и той се върна. Дънрос нямаше треньор по това време и му предложи конюшнята на „Ноубъл хаус“.
— Приемам, тай-пан — веднага се съгласи той.
— Не сме говорили за заплащане още — каза Дънрос.
— Ти си джентълмен, аз също. Ще ми плащаш най-високата заплата, заради престижа си — и защото съм най-добрият.
— Наистина ли си най-добрият?
— Защо иначе би ми предложил тази работа? Не би искал да губиш, нали?
Миналият сезон бе добър и за двамата. Сега за идващия сезон и двамата знаеха, че им предстои истинско изпитание. Ноубъл Стар мина спокойно покрай тях.
— Какви са ти предвижданията за събота? — попита Дънрос.
— Ще се опита.
— А Бътърскот Лес?
— Тя също. И Пайлът Фиш. Същото ще направят и всички други — във всичките осем тура. Това ще е много интересно състезание.
Дънрос кимна с глава. Той мерна Горнт — видя, че говори с Бар близко до кръга на победителя.
— Ще се чувствам като препикан, ако изгубя от Пайлът Фиш.
Алексей се засмя. След това добави уморено:
— В такъв случай по-добре е да яздиш сам Ноубъл Стар, тай-пан. Тогава ще можеш да притиснеш Пайлът Фиш в завоя до парапета, ако наистина се окаже заплаха или да шибнеш жокея с камшик през лицето. — Алексей погледна нагоре към него. — Нали би направил така с Ноубъл Стар днес, ако беше на състезание?
Дънрос отвърна с усмивка.
— Понеже не беше състезание, не би могъл да бъдеш сигурен, нали?
Към тях се приближи един от помощниците и подаде бележка на Травкин.
— Съобщение, сър. Мистър Чой иска да погледнеш чардистанските материали, когато имаш време.
— След малко идвам. Кажи му да сложи днес и утре повече трици в храната на Бъкейниър. — Травкин пак обърна поглед към Дънрос, който внимателно наблюдаваше Ноубъл Стар. — Не мислиш ти да я яздиш в събота, нали?
— В момента не.
— Не бих те съветвал.
Дънрос се засмя.
— Знам. Довиждане до утре. Утре ще упражнявам Импатиънс. — Той го потупа приятелски по рамото и си тръгна.
Алексей продължи да гледа след него, след това се съсредоточи върху конете. Знаеше, че ще бъде жестоко тази събота и Ноубъл Стар трябва внимателно да бъде наблюдавана. Усмихна се на себе си, доволен, че участва в игра, в която се залага на едро.
Отвори бележката, която му предадоха преди малко. Беше кратка и написана на руски: „Поздрави от Курган, ваше Височество, имам новини за вас от Несторова…“ Алексей ахна. Кръвта изчезна от лицето му. В името на Бога, искаше му се да изкрещи. Никой в Азия не знаеше, че домът му е в Курган, в равнините по бреговете на Тобол, че баща му бе принц на Курган и Тобол, никой не знаеше за скъпата му Несторова, неговата преди хиляди години, тогава дете-съпруга, погълната от революцията, докато той служеше в частта си… „Кълна се в Бога, никога не съм споменавал името й, никога, пред никого, дори пред себе си…“
Отново прочете бележката. Дали не е някое от техните лукавства, на комунистите — враговете на всички руснаци? Или е приятел? О Боже, нека бъде приятел.
След съобщението за Несторова, бележката завършваше: „Моля, ела в ресторант «Грийн дрегън», пряката веднага след «Нейтън роуд» №189, ще чакам в задната зала на ресторанта, три часа следобед.“
Подпис липсваше.
Ричард Куанг беше тръгнал към треньора си, когато видя шестия си братовчед, Смайлър, президент на „Чинг просперити бенк“, застанал на платформата с насочен към Пайлът Фиш бинокъл.
— Хелоу, шести братовчеде — поздрави го той приветливо на кантонезки, — ял ли си ориз днес?
Лукавият старец застана нащрек.
— Няма да получиш никакви пари от мен — грубо каза той, устните му оголиха издадените напред зъби.
— Защо не? — точно толкова грубо му отговори Ричард Куанг. — Аз имам седемнадесет шибани милиона отпуснати ти в заем…
— Но те са при условие, деветдесет дни предупреждение и са добре инвестирани. Редовно плащаме 40 процента лихва — изръмжа старецът.
— Ти, мизерен кучи кокал, аз ти помогнах, когато имаше нужда от пари! Сега трябва да се реваншираш!