— Добре ли сте, сър?
— Да, оправете за Бога тези проклети бариери! Тези мерзавци да се избутат далеч от банката — дайте пожарните маркучи!
Но не се наложи да използват маркучите. При първата груба атака на взвода предната част на тълпата се отдръпна, после и останалите отстъпиха на безопасно разстояние. Утихнаха, гледайки намусено, някои още продължаваха да сипят обиди. Смит грабна мегафона и каза на кантонезки:
— Ако някой се приближи на повече от двадесет метра, ще бъде арестуван! Опитваше се да нормализира дишането си. — Ако някой иска да посети „Хо-Пак“, да се нареди на сто метра от вратата.
Намръщената тълпа се поколеба, после, когато Мок и взводът пристъпиха към тях, започнаха да се отдалечават, настъпвайки се един друг.
— Мисля, че рамото ми е изкълчено — изруга Смит.
— Какво да нравим с тези копелета, сър? — попита Мок, дишайки тежко.
Бузата му кървеше и го болеше, униформата му беше раздрана.
— Дръж взвода тук. Извикай още един от западен Абърдийн, информирай Централата. Къде ми е проклетата шапка? Ако пипна това коне…
— Сър! — извика един от неговите хора. Беше клекнал до момичето, което навалицата бе стъпкала. Тя работеше на бар или беше танцьорка в клуб. Кръв капеше от устните й, дишането й бе на пресекулки.
— Господи, извикайте линейка!
Нямаше смисъл. Момичето издъхна.
Крисчън Токс, редактор на „Гардиън“, записваше върху листче с притиснат до ухото телефон.
— Как й беше името, Дан? — попита, той надвиквайки врявата в стаята.
— Не съм сигурен. Едната спестовна книжка е на име Су Ци-ян — диктуваше репортерът Дан Ян от другата страна на телефона в Абърдийн. — В нея има 4 360 долара — другата книжка е на името… Почакай секунда, линейката току-що тръгва. Чуваш ли ме добре, Крис, трафикът е доста натоварен.
— Да. Продължавай. Втората спестовна книжка?
— Втората спестовна книжка е на името на Так Х’юнг-фах. Точно 3 000 има в нея.
Името Так Х’юнг-фах, като че му напомняше нещо.
— Някое от тези имена значи ли нещо? — попита Токс. Беше висок рошав мъж, разположил се уютно в разхвърляния си офис.
— Не. Едното значи Уистерия Су, а другото Фрейгрант Флауър Так. Беше хубаво момиче, Господи. Може да е евроазиатка…
Токс почувства студено пробождане в стомаха, като се сети за трите си дъщери, на шест, седем и осем и за прекрасната си съпруга — китайка. Опита се да изхвърли тези мисли, тайните терзания дали е редно да се смесва Изтока със Запада и какво ги очаква в бъдеще, неговите скъпи в този отвратителен, скапан, фанатизиран свят?
С усилие успя да се концентрира.
— Това са много пари за момиче от танцувален салон, нали?
— Да. Допускам, че има покровител. Нещо интересно: в чантата й намерих смачкан плик с дата отпреди две седмици и сладникаво любовно писмо. Адресирано е до… почакай… до Так Х’юнг-фах, апартамент 14. Писмото е сантиментално с клетви за вечна любов. Написано е грамотно, буквите ръкописни.
— Английски? — попита изненадан Токс.
— Не. С готически букви. Има нещо особено в ръкописа — може да е на бял.
— Взе ли копие?
— Полицията не разреши да…
— Вземи копие. Изпроси или открадни фотокопие, за да го поместим в следобедното издание. Извънредна заплата в края на седмицата, ако успееш.
— В брой в края на работния ден, съгласен?
— Добре.
— Ще го имаш.
— Някакъв подпис?
— „Единствена твоя любов“. — Любов е написано на английски.
— Мистър Токс! Госпожа издателката е на втора линия! — Извика английската секретарка през отворената врата, нейното бюро беше зад стъклената преграда.
— Господи, аз… почакай за момент. — Кажи й, че получавам сензационно съобщение. Дан, захапи тази история — дръж се здраво за полицията, отиди с тях до апартамента на мъртвата — ако не е неин, разбери чии е — кои са нейните хора и къде живеят. Обади се пак! Токс затвори телефона и извика на репортера — Хей, Мак!
Висок слаб мъж с посивяла коса надигна глава от бюрото и се обърна.
— Да?
— Мисля да поместим допълнително съобщение. Заглавие… Той надраска на къс хартия, „Тълпата прегази Фрейгрант Флауър!“
— Какво ще кажеш за „Тълпата убива Фрейгрант Флауър“?
— Или „Първият убит в Абърдийн“?
— „Тълпата убива Фрейгрант Флауър“ е по-добре.
— Така да бъде, Мартин! — провикна се Токс.
Мартин Хаплей погледна от бюрото си, стана и се приближи. Токс прекара пръсти през косата си и разказа на двамата, какво му бе съобщил току-що по телефона Дан Ян.