— Ние купуваме! — гласът на тай-панът разсече тишината.
— Всичките ми акции ли? — попита с дрезгав глас Стърн.
— Да. Твоите и всички останали на пазарната цена.
Горнт се изправи на крака.
— С какво? — саркастично запита той. — Това е почти 9 милиона.
Дънрос също беше изправен и го гледаше с подигравателна полуусмивка.
— „Ноубъл хаус“ е достатъчно силен за толкова — и за още много милиони! Някой съмнявал ли се е в това?
— Аз се съмнявам — и утре ще продавам под пазарната!
Точно в този момент звънецът за края на работния ден иззвъня. Напрежението се стопи и последва одобрително оживление.
— Господи какъв ден…
— Добрият стар тай-пан…
— Няма да може да устои на повече…
— Дали този път Горнт ще успее да победи…?
— Господи, аз направих цяло състояние от комисионни…
— Мисля, че Йан се е изплашил…
— Не забравяй, той има пет дни до плащане на акциите…
— Няма да може да купува така утре…
— Господи, утре! Какво ли ще става утре…
Кейси се разшава на мястото си, сърцето й думкаше. Очите й се местеха от Дънрос на Горнт и после се обърна към Бартлет, който седеше с вперен в дъската поглед, подсвирквайки беззвучно. Тя благоговееше — и малко се страхуваше.
Малко преди идването си тук на срещата с Дънрос, Линк Бартлет й беше казал за плана си, за обаждането си на Горнт и за срещата им.
— Сега знаеш всичко, Кейси — каза й нежно той, усмихвайки се. — Сега и двамата са предизвикани и ние контролираме битката, всичко за 2 милиона само. Двамата са се хванали гуша за гуша и всеки готов да убие другия. Сега само ще чакаме. Понеделник е решаващ. Ако победи Горнт, ние също печелим. Ако спечели Дънрос, ние печелим. И в двата случая ставаме „Ноубъл хаус“.
31
Алексей Травкин, треньорът на „Ноубъл хаус“, мина по оживената уличка след „Натан роуд“ в Каулуун и влезе в ресторант „Грийн дрегън“. Той носеше 38-калибров пистолет под лявата си мишница, походката му беше лека за мъж на неговата възраст.
Ресторантът беше обикновен, малък и никакъв, без покривки на около дванадесетте си маси. На една от тях, четирима китайци шумно сърбаха супа с нудълс. Скучаещ келнер седнал до касата вдигна поглед от фиша за състезанията и понечи да стане с листа за менюто. Травкин му направи знак да не става и мина под арката, водеща към задната част на ресторанта.
Малката стаичка оттатък беше с четири маси. Вътре седеше само един мъж.
— Здравствуйте — проточено поздрави Суслов, облечен в добре ушит летен костюм.
— Здравствуйте — отговори Травкин, присвивайки очи. — Вие кой сте?
— Приятел, Ваше Височество.
— Моля, да не ме наричате така, аз не съм височество. Вие кой сте?
— Казах ви приятел съм. Някога сте били принц. Ще седнете ли при мен? — Суслов любезно му посочи стола срещу себе си. Върху масата имаше отворена бутилка водка и две чаши. — Вашият баща също е бил принц, като и неговият баща и така генерации наред, принц на Курган и дори Тобол.
— Вие май говорите на арабски — каза външно спокоен Травкин и седна срещу него. Почувства пистолета под мишницата си и това му отвлече вниманието за момент. — Съдейки по акцента, вие сте московчанин — и грузинец.
Суслов се засмя.
— Имате добър слух, принц Курган. Да, московчанин съм, но съм роден в Грузия. Името ми не е важно, но съм приятел.
— От моите, руските или от съветските?
— От всичките три. Водка? — попита Суслов, вдигайки бутилката.
— Защо не? — Травкин го гледаше като налива чашите, след това без колебание вдигна чашата откъм страната на Суслов. — Наздраве!
Без да се смути Суслов взе другата, чукнаха се, пиха до дъно и си наляха отново.
— Наздраве!
— Вие ли ми изпратихте бележката?
— Имам вести от съпругата ви.
— Аз нямам съпруга. Какво искаш от мен, ПРИЯТЕЛ? — Начинът, по който го каза, звучеше обидно. Той видя огънчето неприязън в очите на Суслов.
— Този път извинявам грубостта ти, Алексей Иванович, — каза с достойнство Суслов. — Нямаш причини да си невъзпитан с мен. Никакви. Обидил ли съм те?
— Кой всъщност си ти?