Години наред се бе мъчил да отбягва тези ловци, знаейки, че е преследван. Беше начело на белите в своя район по продължение на Транссибирската железопътна линия и уби много червени. Накрая се умори от убийства и през 1919 година замина за Шанхай, за да се установи там, докато японците нахлуха. Избяга и се присъедини към китайските партизани, пробивайки си път с оръжие на юг и запад до Чанкинг, там се присъедини към други мародери, англичани, французи, австрийци, китайци, към всеки готов да плаща, до момента на безусловната капитулация на Япония и тогава обратно в Шанхай и съвсем скоро отново трябваше да бяга. Винаги бягащ.
Кълна се в Божията кръв, скъпа моя, аз зная, ти си мъртва. Зная го. Каза ми го един, който видял, как обграждат дома ни, видял как се нахвърлят върху теб…
Но сега?
Наистина ли си жива?
Травкин с омраза погледна вратата на кухнята, убеден, че винаги ще бъде гонен докато не се увери, че тя е мъртва. Кой е този лайнар? Как са ме открили?
Намръщен продължи да чака и да чака и изведнъж обзет от паника отиде да го потърси. Тоалетната беше празна. Изскочи на улицата, но видя само непознати хора. Мъжът беше изчезнал.
В устата си имаше гаден вкус и му се повръщаше от лоши предчувствия. За Бога, какво ли иска от тай-пана?
32
— Хелоу, Йан, — каза Пенелоуп. — Рано си у дома! Как ти мина деня?
— Добре, добре — отговори Дънрос разсеяно. Освен всички бедствия, точно преди да си тръгне от офиса му се обади Брайън Куок и му каза, наред с многото неща и това, че вероятно А. М. Г. е бил убит и го предупреди да вземе сериозни предпазни мерки.
— Ох, това е един от онези дни, нали? Искаш ли да пийнем нещо? Да! Какво ще кажеш за шампанско?
— Чудесна идея — той видя нейната усмивка и отвърна много по-сърдечно — Пен, ти четеш мисли!
Шампанското вече беше изстудено в кофичка с лед, бутилката отворена, в две чаши налято и една празна чаша, чакаща него.
— Кейти е горе. Чете на Глена, преди заспиване — каза Пенелоуп, наливайки му вино. — Тя… тя току-що ми каза за… за болестта си.
— Ох. — Той взе чашата. — Благодаря. Ендрю как е приел съобщението й? Той нито не спомена пред мен днес.
— Тя ще му каже тази вечер. Шампанското е за кураж. — Пенелоуп погледна с болка към него. — Тя ще се оправи, Йан, нали?
— Мисля, че да. Имах дълъг разговор с доктор Тулей. Той ме обнадежди, даде ми имената на трима специалисти в Англия и на още трима в Америка. Пуснах телеграма за назначаване на преглед при тези от Англия и доктор Фергюсън им изпрати епикризата — всичко ще е там, когато вие пристигнете.
Тя пийваше от виното. Лек бриз правеше знойният ден много по-поносим. Френските прозорци бяха отворени към градината. Беше около шест часа.
— Мислиш ли, че трябва веднага да тръгнем? Ако отложим с няколко дни ще бъде ли от значение?
— Не мисля.
— Но трябва да заминем, нали?
— Ако беше ти, Пен, вече щяхме да сме в самолета за там.
— Ако ти съобщя.
— Щеше да ми кажеш.
— Предполагам, че щях. Направих резервация за утре. Кейти също смята, че така трябва да постъпим. Заминаваме с полета на БОАК.
Той се сепна.
— Клаудия не ми е казала.
Тя се усмихна.
— Сама направих резервацията. Много съм способна. За Глена, мен и Кейти. Можем да вземем със себе си и изследванията. Помислих, че Кейти трябва да замине сама, без децата. Те ще са добре с амите.
— Така е най-добре. Доктор Тулей бе твърд по въпроса, да не се преуморява. Това било най-важното, каза той, много почивка. — Дънрос й се усмихна. — Благодаря, Пен.
— Колко страшно, нали?
— Най-лошото, Пен. Няма лечение. Той мисли… той мисли, че медикаментите ще спрат развитието на болестта. — Допи чашата си и наля и на двамата. — Някакви съобщения?
— Ох, извинявай! Да, на шкафа са. Обаждаха се от Марсилия преди малко.
— Сюзан?
— Не. Мистър Делан.
— Той е наш агент там.
— Колко жалко за младия Борже.
— Да. — Дънрос набързо прегледа съобщенията. Джонджон от банката, Холдбрук, Филип Чен и неизбежното „моля обади се на Клаудия“. Той въздъхна. Само преди половин час бе излязъл от офиса и трябваше да й се обажда. Няма покой за грешниците.
Достави му голямо удоволствие, че засече Горнт на борсата. Това, че в момента нямаше пари да плати не го тревожеше. Помисли си, че има пет дни на разположение. Всичко ще се оправи — ако съдбата пожелае. Да, джос!