— Хайде, тай-пан, бъди разумен! Тайтфист и аз ще ти дадем още днес 100 милиона долара в брой срещу 50 процента собственост на „Струан“. Твоята позиция на тай-пан няма да бъде накърнена, ти ще ръководиш новия синдикат и ще оперираш с нашето злато и хазартните монополи, тайно или открито — при 10 процента лично възнаграждение.
— Кой ще назначи следващия тай-пан?
— Ти ще го направиш — след консултация с нас.
— Виждаш ли! Не е възможно. 50 процента контрол ви дава власт над „Струан“ и това не ми е разрешено. Това би значело да отрека завещанието на Дърк Струан, ще направи невалидна клетвата ми и ще ме лиши от абсолютния контрол. Съжалявам, не ми е възможно.
— Само заради клетвата към непознат, незнаен бог, в който не вярваш — в името на пират — убиец, който е мъртъв повече от сто години.
— Каквато и да е причината, отговорът е „Не, благодаря“.
— Така можеш много лесно да изгубиш компанията.
— Не. Помежду си „Струан“ и фамилията Дънрос, имаме 60 процента контрол при гласуване и самият аз гласувам целия капитал. Мога да загубя всичко материално, което притежаваме и да престанем да бъдем „Ноубъл хаус“, което в името на Бога няма да позволя да стане.
Последва дълго мълчание. След което Мата каза, както винаги, с приятелски глас:
— Нашето предложение важи за две седмици. Ако съдбата не е благосклонна към теб и се провалиш, предложението да оглавиш новия синдикат остава. Аз ще продам или дам в заем моите акции при цена 21.
— Под 20 — не при 21.
— Мислиш, че е възможно да паднат толкова ниско?
— Не. Само стар навик. 20 е по-добра цифра от 21.
— Да. Добре. Тогава да чакаме какво ще ни донесе утрешният ден. Пожелавам ти късмет. Лека нощ, тай-пан.
Дънрос затвори телефона и допи шампанското от чашата си. Оставиха го без гребла срещу течението. „Този стар негодник Тайтфист, — отново помисли Дънрос, възхищавайки се на съобразителността му — да приеме толкова неохотно молбата да не продава или заменя акции на «Струан», знаейки, че са му останали само 1 000, че приходите от почти 600 000 са били вече осигурени — това старо копеле, няма равен на себе си при преговори. Толкова умно от тяхна страна, че подновиха предложението си сега. 100 милиона! Господи, това ще спре Горнт завинаги. Мога да ги използвам и да го размажа, да превзема «Ейжън пропърти» и да пенсионирам Дънстън. След това мога да предам «Ноубъл хаус» на Жак или Андрю в страхотна форма…
И тогава, какво бих правил тогава? Да се оттегля на почивка и да стрелям яребици? Да устройвам богати партита в Лондон? Или да стана член на парламента и да дремя на последната пейка, докато проклетите социалисти предават страната на комунистите? Господи, ще бъде скучно до смърт! Аз…“
— Какво? — той се сепна. — О, извинявай, Пен, какво ми каза?
— Казах, че разговорът изглежда не беше приятен.
— Да. Наистина не беше. — След това Дънрос се усмихна и цялото му напрежение изчезна. — Джос! Нали съм тай-пан. Би трябвало да очакваш неприятни неща. — Той вдигна бутилката. Тя беше празна. — Мисля, че заслужаваме още една… Не, мила, аз ще я донеса.
— Как успяваш, Йан? Искам да кажа, като че винаги се случва нещо неприятно, откакто пое длъжността — и винаги има някакво бедствие, всеки телефонен звън, ти работиш през цялото време, никога не почиваш… откакто се преместихме в Хонконг. Първо баща ти, после Аластър… няма ли да престане този ужас?
— Разбира се не — такава е работата.
— Заслужава ли си?
— Разбира се.
„За теб да, Йан — помисли тя. — Но не за мен.“
— Значи, мога да замина?
— Да, да разбира се. Аз ще се грижа за Ейдриън и не се безпокой за Дънкън. Забавлявай се добре там и се връщай колкото е възможно по-бързо.
— Ще катериш ли възвишението в събота?
— Да. След това отивам в Тайпей, връщам се във вторник. Ще взема Бартлет със себе си.
При споменаването на Тайпей тя се запита дали няма там момиче, специално момиче, китайка, на половината на нейните години с прекрасна нежна кожа и топлина, по-топла от нея или по-нежна или стегната, винаги усмихната, без бремето на годините, прекарани в борба за оцеляване — отвратителни трупащи се години, добрите и ужасни военни години, раждането на децата и отглеждането им и изтощителната реалност на брака, дори с такъв прекрасен мъж.
„Чудя се, чудя се, чудя се. Ако аз бях мъж… тук има толкова много красавици, толкова нетърпеливи да доставят удоволствие, толкова готови да бъдат на разположение. Ако вярвам на една десета част от това, което се говори. Дали изобщо някоя жена може да притежава някой мъж повече от няколко години?“