— Какво? — попита той.
— Нищо — отговори му тя, гледайки го с любов. Докоснаха леко чашите си. — Внимавай на хълма.
— Разбира се.
— Как успяваш да се справяш, Йан, с неприятностите на тай-пан?
— Ти как се справяш със задълженията по къщата, отглеждането на децата, да ставаш по всяко време на нощта, година след година, да запазваш спокойствие у дома и всичките други неща, които трябва да правиш? Аз не бих могъл да се оправя. Никога не бих успял. Щях да съм се предал отдавна. Отчасти е въпрос на тренировка и отчасти въпрос на предназначение в този свят.
— Мястото на жената е у дома, нали?
— Не зная как е при другите, Пен, но откакто ти си в моя дом всичко в моя свят е хубаво.
Тапата на шампанското гръмна.
— Благодаря, скъпи — каза тя с усмивка. След това се намръщи. — Всъщност, аз нямам избор и никога не съм имала. Разбира се сега е различно и следващата генерация е щастлива, те ще променят нещата, мъжете ще си получат заслуженото веднъж завинаги.
— О? — каза той, умът му все още ангажиран от разговора с Ландо Мата, това какво предстои утре и как да получи тези 100 милиона, без да отстъпва контрола на „Ноубъл хаус“.
— О, да. Момичетата от следващата генерация няма да се примирят с положението „мястото на жената е до мивката“. Боже, колко мразя домашната работа, колко много всяка жена мрази домашната работа. Нашите дъщери ще променят всичко това! Ейдриън най-напред. Боже, не бих искала да съм неин съпруг.
— Всяка генерация мисли, че ще промени света — каза Дънрос, наливайки виното. — Това е превъзходно шампанско. Спомняш ли си как ние го правехме? Спомняш ли си как критикувахме и още го правим, отношението на родителите ни?
— Наистина. Но нашите дъщери имат хапчетата и това е съвсем друго нещо.
— А? — Дънрос се вторачи в нея, шокиран. — Искаш да кажеш, че Ейдриън е на хапчета? Господи, откога… искаш да кажеш тя…
— Спокойно, Йан, слушай. Тези малки хапчета завинаги са освободили от страха женската зрялост — мъжете също, в известен смисъл. Мисля, че твърде малко хора си дават сметка, каква огромна социална революция ще предизвикат хапчетата. Сега жените могат да правят любов, без да се страхуват, че ще забременеят, те могат да използват тялото си, както го правят и мъжете, за удоволствие, за наслада и без да се срамуват. — Тя го погледна проницателно. — Колкото до Ейдриън, тя ползва хапчета откакто навърши седемнадесет години.
— Какво?
— Разбира се. Би ли предпочел да има бебе?
— Господи, Пен, разбира се не — Дънрос запелтечи, — но Боже мой? Ти… ти искаш да кажеш, че тя има работа, имала е приключения или…
— Аз я изпратих при доктор Тулей. Реших, че е най-добре да говори с него.
— Ти какво?
— Да. Когато навърши седемнадесет, тя ме попита какво да прави, каза, че повечето от приятелките й вземат хапчета. Тъй като има различни видове аз исках да получи указание от експерт. Доктор Тул… Защо почервеня, Йан? Ейдриън е на деветнадесет години сега, следващият месец става на двадесет. Всичко това е абсолютно нормално.
— Не е, Господи. Не е наред!
— Да, момче наред е — каза тя използвайки свободно шотландския акцент на баба Дънрос, който той обожаваше — и моята идея е, че момичетата днес знаят какво искат и да не си посмял да споменаваш пред Ейдриън, че съм ти казала, защото ще те натупам!
Той я гледаше втренчено.
— Наздраве! — тя заговорнически вдигна чашата си и се чукна. — Видя ли извънредния брой на „Гардиън“, днес следобед?
— Недей да сменяш темата, Пен. Не мислиш ли, че трябва да говоря с нея?
— Не. Това е… много лично нещо. Всъщност това е нейното тяло и нейният живот. Тя има правото да прави със своя живот каквото иска и каквото и да кажеш няма да промени нещата. Ще бъде много неприятен разговор и за двама ви. В случая става въпрос и за престиж — добави тя, доволна от това колко съобразително бе постъпила. — Разбира се Ейдриън ще те изслуша и ще приеме присърце твоите възгледи, но постъпи разумно и я остави, за свое и нейно добро.
Изведнъж гореща вълна мина през лицето му.
— Какво има? — попита тя.
— Помислих само за… помислих само.
— Кой е бил или е нейният любовник?
— Да.
Пенелоуп Дънрос въздъхна.
— За твое собствено спокойствие, Йан, недей! Тя е много разумна и е почти на двадесет години… въпреки че като си помисля, не съм я виждала цял ден. Малката мазничка изскочи с новия ми шал, преди да съм успяла да я спра. Помниш ли блузата, която й дадох назаем? Намерих я след това намачкана върху пода на банята й.
— Тя е толкова малка, за Бога!
— Не съм съгласна, скъпи. Както ти казах, нищо не може да се направи по отношение на прогреса, ханчетата са фантастично хубаво нещо и невероятен скок напред. Ти трябва да бъдеш разумен. Моля те!