— Това е… Господи, толкова неочаквано е за мен.
Тя се разсмя от сърце.
— Ако говорехме за Глена бих могла да те раз… — Ох за Бога, Йан, само се пошегувах! Не допусках, че не ти е минавало през ума, Ейдриън е много добре развита, темпераментна, буйна, суетна млада дама, голяма част от разочарованието се дължи на това, че тя се мъчи да се съобразява със старомодните ни идеи.
— Права си. — Той се опитваше да звучи убедително. — Права си и въпреки… права си.
— Момченце, не мислиш ли, че трябва да посетиш нашето Шриикинг трий? — попита, усмихвайки се тя. Беше стар родов обичай, че някъде близко до мястото, където живее най-възрастната жена на земевладелското семейство има Шриикинг трий. Когато Йан беше млад, баба Дънрос беше най-възрастната и нейната къща беше сред горска поляна на хълмовете зад Килмамок и Аршая, където бяха земите на Струан. Дървото беше грамаден дъб. Дървото, при което отиваш, когато дяволът — както казваше баба Дънрос — беше с теб и там викаш проклятия и каквото си пожелаеш. „… и тогава, момиченце, — й беше казала прекрасната възрастна жена първата вечер… и тогава, ще има мир у дома и няма да има нужда наистина да ругаеш съпруг или съпруга, или любовник, или дете. Да, само дървото може да понася проклятията, които дяволът е измислил.“
Пенелоуп си спомни за времето, когато баба Дънрос я приюти в лоното на рода още от първия момент. Това беше точно след като тя и Йан се ожениха и й отидоха за втори път на гости, Йан в отпуск по болест, още с патерици, краката му лошо обгорени, но оздравяващи, целият обзет от ярост, че е приземен завинаги, тя тайно доволна, благодарна на Бога, че няма вече да лети.
— Момиченце — продължи баба Дънрос смеейки се онази вечер, когато зимният вятър свиреше в пустото поле. Навън — лапавица, те вътре на топло пред огъня в камината, на сигурно място, далеч от бомбите, нахранени и без никакви грижи, освен Йан бързо да оздравее — … беше време, когато този Дънрос беше на шест години, о да, имаше ужасен нрав. Баща му Колин беше в онази гореща страна, както винаги, така че този Дънрос идваше в Аир през ваканцията. Да ме види и аз му разказвах истории за рода, за дядо му и прадядо му, но този път нищо не можеше да отвлече дявола, който се бе вселил в него. Беше вечер, като тази и аз го изпратих навън при Шриикинг трий… — Старата жена пак започна да се смее, пийна уиски и продължи да разказва. — Да, и младият дявол излезе, вихрушката понесе фустанелата му, той прокле дървото. О да, малкото зверче изхвърча в гората преди гнева си и като се върна го попитах:
— Добре ли го натупа?
— Да, бабо — добре го натупах, най-големия бой, който заслужава.
— И сега си спокоен?
— Не напълно, бабо, но съм изморен.
И точно тогава, момиченце, точно в този момент се чу страхотен трясък и цялата къща се разтресе, като че бе настъпил краят на света. Малката рожба изтича навън да види какво се е случило, последвалата светкавица бе разбила на парчета Шриикинг трий.
— О, бабо — възкликна той с пискливия си глас, когато се върна вътре — това беше най-доброто ругаене, което съм правил досега. Мога ли да го направя пак?
Йан се разсмя.
— Това са приказки, не си спомням такова нещо. Ти си измисляш, бабо!
— Шшт! Ти тогава беше на пет или шест години и следващия ден отидохме на горската просека и избрахме друго дърво, което ще видиш утре, момиче, благословихме го в името на рода и аз казах на Йан да бъде по-внимателен с проклятията си следващия път!
Всички се смяха и по-късно същата вечер, когато тя се събуди видя, че Йан е изчезнал и патериците с него. Когато се върна беше целият мокър, но уморен и успокоен. Тя се престори на заспала, докато той легна обратно в леглото. Тогава се обърна към него и му даде цялата си любов.
— Помни, момиче — каза й насаме баба Дънрос в деня, когато си тръгваха, — ако искаш да запазиш брака си сладък, винаги му осигурявай, на този Дънрос, Шриикинг трий. Не се страхувай. Винаги да има Шриикинг трий, където и да сте. Този Дънрос ще има нужда, независимо че няма да си признае, но ще го посещава понякога. Той е като Дърк. Много е силен…
И така, където и да отиваха, си имаха дърво. Пенелоуп настояваше за това. Веднъж в Шанхай, където Дънрос бе изпратен за връзка на Съюзниците, след като се бе възстановил, тя избра бамбук за тяхно Шриикинг трий. Тук в Хонконг това беше една грамадна джакаранда, която се извисяваше над всички дървета в градината.
— Не мислиш ли, че трябва да й направиш малка визита?
Дървото винаги беше „тя“ за него и „той“ за нея. Всеки би трябвало да си има Шриикинг трий, помисли Пенелоуп. Всеки.