Фор Фингър Уу пушеше бавно.
— Колко би струвал твоят пазар на акции, Намбър Севън Сан?
— Една година време и начална инвестиция от… не мога да кажа точно. — Сърцето го болеше. Чувстваше алчността на баща си. Изводите от формирането на китайска стокова борса в това нерегулирано капиталистическо общество бяха с толкова важни последици за него, че се почувства слаб. Ще бъде толкова лесно, само време и… колко пари? — Мога да ти кажа колко ще струва до една седмица.
Фор Фингър Уу погледна сина си с хитрите си очи й прочете там вълнение и алчност. Дали е за пари или за власт?
И за двете. Младият глупак не знае, че двете са едно и също. Той мислеше за силата на Филип Чен и силата на „Ноубъл хаус“ и на половината монета, която Джон Чен бе откраднал. Филип Чен и жена му също са глупаци. Те трябва да знаят, че винаги има ухо, което подслушва от другата страна на стената и щом една ревнива майка знае някаква тайна, това повече не е тайна. Тайна не може да се пази в хотели между чужденците, които винаги предполагат, че прислужниците не разбират езика на варварите, че нямат дълги уши и силни очи.
А синовете? Синовете са богатството на бащата — но понякога и причина за смъртта им.
Човек трябва да е глупак, за да се довери на сина си. Абсолютен глупак. Нали?
— Много добре, синко — каза леко той. — Дай ми твоя план написан и колко пари ще струва. И тогава ще реша.
Филип Чен слезе от таксито при градинката в Каулуун Тонг. Шофьорът изключи таксиметъра и се обърна към него. Апаратът показваше 17.80 ХК долара. Ако зависеше от Филип, той не би наел такси за целия път. Не. Той щеше да пресече пристанището с „Голдън фери“ за 15 цента и щеше да наеме друго такси в Каулуун, така щеше да спести най-малко 8 долара. Страхотна загуба на пари.
Внимателно отброи 18 долара. Прибави още тридесет цента за бакшиш и се почувства особено щедър. Шофьорът си замина и го остави близо до триъгълната градинка.
Каулуун Тонг беше едно от предградията на Каулуун, бедняшки квартал. Намери „Ексес роуд“, която обикаляше около градинката и тръгна по уличката. Струваше му се, че куфарчето става по-тежко и изпитваше чувството, че всеки знае за доларите вътре. Стана нервен. В тази част на Каулуун можеше да купиш смъртта на някого за няколкостотин долара, ако знаеш към кого да се обърнеш, а за такава сума можеш да наемеш цяла армия. Вървеше и гледаше паважа. Когато почти стигна края, видя нарисуваната стрела върху паветата, насочена към стената от камък. Чувстваше тежестта на сърцето в гърдите си. Беше доста тъмно, осветено само от няколко улични лампи. Дупката в зида се бе оформила от няколко откъртили се камъчета. Видя намачкан вестник. Извади го бързо, бръкна още веднъж, за да се увери, че вътре не е останало нищо и тръгна, седна на една пейка осветена от улична лампа. Когато се поуспокои и дишането му се нормализира, той разгъна вестника. Вътре имаше плик. Пликът беше плосък и част от напрежението му отпадна. Ужасяваше се, че престъпниците биха могли да му изпратят и другото ухо.
На бележката пишеше:
Отиди на „Ватерло роуд“. Тръгни на север по посока на казармата, която е от западната страна на улицата. Внимавай, ние те гледаме в момента.
Тръпки го побиха и той се огледа наоколо. Като, че никой не го гледаше. Нито враг, нито приятел. Но чувстваше, че е наблюдаван. Куфарчето съвсем му натежа, като че бе пълно е олово.
О, Богове пазете ме, трескаво се молеше той, опитвайки се да събере кураж и да продължи. Къде са хората на Фор Фингър Уу, по дяволите?
„Ватерло роуд“ беше наблизо, оживена главна артерия. Той не обръщаше внимание на навалицата, само вървеше на север. Всички магазини бяха отворени, ресторантите шумни. По близката дига изсвири печално товарен влак, отивайки на север, писъкът се смеси с шума от клаксоните. Небето се бе заоблачило, въздухът — влажен.
Уморен, той извървя около половин миля, пресичайки странични улички и алеи. Спря се, за да изчака да мине един камион, след това мина през входа на, друга тясна алея, отмествайки се ту на една, ту на друга страна, защото минувачите го бутаха. Изведнъж двама младежи застанаха пред него, преграждайки му пътя. Единият изсъска:
— Tin koon chi fook!
И двамата бяха с нахлупени над очите кепета, тъмни очила, лицата им почти еднакви.
— Tin koon chi fook! — злобно повтори Смолпокс Кин. — Давай чантата!
— Ох! — Побелял от страх Филип Чен подаде чантата. Смолпокс Кин я грабна.
— Не се оглеждай и продължавай да вървиш на север!
— Добре, но моля и вие да си изпълните обещанието… — Филип Чен спря да говори. Двамата младежи бяха изчезнали. Те като че ли се стопиха. Шокиран, Филип насили краката си, опитвайки се да запомни малкото, което видя от лицата им. Някой го сграбчи грубо.