— Какво направихте с парите?
— Изхарчихме ги. Те бяха само няколкостотин долара и дребни монети. Всичко изхарчихме.
Единият от мъжете каза:
— Мисля, че ни лъже!
— Не лъжа, кълна се! — Кин Пак почти избухна в сълзи. — Не лъжа. Мо…
— Млъквай! Да прережа ли гърлото на онзи там? — каза весело мъжът, сочейки Смолпокс Кин, който още лежеше в безсъзнание.
— Не, не, не още. Оставете го там. — Гудуедър Пуун се почеса по брадата, докато помисли за момент. — Отиваме да изровим Нъмбар Уан Сан Чен. Да, това ще направим. Сега, лайно, казвай кой го уби?
Кин Пак моментално посочи баща си.
— Той го направи. Ужасно беше. Той ни е баща, удари го с лопата… удари го с лопата, когато се опита да избяга вечерта… вечерта на отвличането. — Младежът потрепери, лицето му бе бяло като тебешир. Страхът от опряния в лицето му нож изцяло го поглъщаше. — Не, не беше моя вината, сър.
— Как се казваш?
— Су Так-гай, — моментално отговори, казвайки приготвено за спешна ситуация име.
— Той? — Пръстът сочеше брат му.
— Су Так-тонг.
— Другият?
— Уу-тип Сап.
— И възрастният?
Младежът погледна трупа на баща си.
— Той беше Голдтут Су. Беше много лош, но ние… ние трябваше да се подчиняваме. Трябваше, той ни е баща.
— Къде закара Нъмбар Уан Сан Чен, преди да го убиеш?
— В Ша Тин, но аз не съм го убил. Хванахме го в Хонконг Сайд, поставихме го отзад на колата, която бяхме откраднали и го закарахме в Ша Тин. Там баща ми беше наел една колиба, извън селото, той беше планирал всичко. Ние трябваше само да се подчиняваме.
Пуун изсумтя и посочи хората си.
— Ще претърсим първо тук. Ти му превържи ръката! — Кин Пак веднага грабна стара кърпа, едва не повърна и започна да превързва ампутирания пръст.
Пуун въздъхна, не знаейки откъде да започне. Отвори куфара. Всички очи се обърнаха и алчно загледаха купа с парите. Пуун премести ножа в другата си ръка и го затвори. Остави го в средата на масата и започна да претърсва мръсния апартамент. Имаше само маса, няколко стола и железен креват с мръсен матрак. Тапетите висяха надолу разлепени, прозорците заковани с дъски и без стъкла. Обърна матрака, претърси го, но нищо не откри. Влезе в мръсната почти празна кухня и запали лампата. След това в ужасно миришещата тоалетна. Смолпокс Кин започна да стене, идваше в съзнание.
В едно чекмедже Гудуедър Пуун намери листове хартия, мастило и четки за писане.
— Това за какво е? — попита той, държейки високо лист с надпис: „Този Нъмбар Уан Сан Чен имаше глупостта да се опита да бяга. Никой не може да избяга от Бившите вълци! Нека го знае цял Хонконг. Нашите очи са навсякъде!“ — Това за какво е?
Кин Пак погледна от пода, стараещ се да угоди.
— Не можехме да го върнем жив в „Ноубъл Хаус“ и баща ни нареди… тази вечер да изровим Нъмбар Уан Сан, да го занесем на „Ша Тин роуд“ и да поставим отгоре бележката.
Гудуедър Пуун го погледна.
— Когато започнеш да копаеш, най-добре е бързо да го откриеш, още от първия път! — злобно му се закани той. — Да, защото очите ти, лайно такова, няма да ги има никъде.
34
Орланда Рамос се изкачи по широката стълба на огромния ресторант, „Флоутинг дрегън“ в Абърдийн и тръгна между говорещите помежду си гости на сър Ши-Тех Т’Чънг, оглеждайки се за Линк Бартлет и Кейси.
Двата часа с Линк тази сутрин по повод интервюто за вестника се оказаха полезни, що се отнася до Кейси. Инстинктът й подсказваше, че колкото по-рано предизвика вратът на двубой, толкова по-добре. Лесно уреди двамата да получат покана тази вечер за банкета. Ши-Тех Т’Чънг беше стар съдружник на Горнт и неин приятел. Горнт възприе идеята й.
Те бяха на най-горната палуба. Миришеше приятно на море през широко отворените прозорци, вечерта беше прекрасна, независимо от голямата влажност.
Стаята, в която бяха те, беше в червено, златно и зелено, простираща се на половин дължина и на цялата ширина на кораба, веднага след стълбището. Навсякъде се виждаше английският герб и на трите палуби на ресторанта, пламнал от светлини и претъпкан с гости.
Орланда се чувстваше хубава и много самоуверена тази вечер. Облече се прецизно. Тази сутрин, когато имаше интервю с него, беше облякла обикновени американски дрехи, малко грим. Свободната копринена блуза, която избра много внимателно, не подчертаваше много, че е без сутиен, само загатваше. Новата мода много й допадаше, караше я да се чувства по-женствена. Тази вечер беше облечена в бяла коприна. Знаеше, че има съвършена фигура и че й завиждаха за откритата, неосъзната сексуалност.
„Това направи Куилън за мен — помисли тя, високо вдигнала глава — едно от многото неща. Той ме научи да разбирам сексуалността.“