Хавъргил и съпругата му бяха пред нея и тя видя вперените им в нейните гърди очи. Това я развесели, добре съзнаваше, че е единствената жена, която дръзва да е толкова модерна, да е в крак с модата, която едва навлизаше в Лондон.
— Добър вечер мистър Хавъргил, мисис Хавъргил, — любезно поздрави тя, заобикаляйки ги в блъсканицата.
Добре го познаваше. Много пъти Горнт го бе канил на яхтата си. Понякога яхтата потегляше направо от „Яхт клъб“ само с нея и приятели до Каулуун Сайд, където на „Голдън фери“ ги чакаха момичета.
В началото на отношенията й с Куилън, тя също трябваше да чака на Каулуун Сайд, подчинявайки се на златното правило в колонията — да си предпазлив. Когато живееш в Хонконг Сайд, забавляваш се в Каулуун Сайд, а когато живееш в Каулуун Сайд, забавляваш се в Хонконг Сайд.
По времето, когато жената на Горнт беше прикована на легло и Орланда открито беше негова метреса, Куилън я взимаше със себе си в Япония, Сингапур, Тайланд, но никога в Банкок. Още от онова време Пол Хавъргил беше голям мераклия. Не е лош човек, макар че повечето от приятелките му не го харесваха. Ласкаеха го само защото беше разумно щедър и винаги можеше да уреди за приятел кредит при ниска лихва, чрез някой от своите сътрудници, но не от банка „Виктория“.
„Умно — помисли, забавлявайки се тя — и е въпрос на престиж. О, мога да напиша такава книжка за всички тях, стига да поискам. Няма да го направя. Нямам причини. Дори след Макао, винаги пазех тайните. И на това ме научи Куилън — благоразумие.
Макао. Какъв нехранимайко. Сега трудно си спомням, как изглеждаше този младеж, само това, че не го биваше в леглото и че заради него съсипах живота си“. Дължеше се само на самотността й. Куилън не беше с нея цял месец и всички бяха заминали за някъде. Беше копнеж по младо тяло — привлече я младостта му, а се оказа толкова безполезен. Глупачка! Каква глупачка беше!
Сърцето й се сви при спомена за нощите с кошмарни сънища, че е хваната, изпратена в Англия, усилията й да се отърве от младежа, отчаяно стараеща се да угоди на Куилън и завръщането й, Куилън толкова студен и нежелаещ да легне отново с нея. И след това по-големият кошмар, приспособяване към живот без него.
Ужасни времена. Това неутолимо желание. Самотата. Всичките сълзи, жалкото й положение и след това опитите й да си го върне. Винаги сама в Хонконг. Когато желанието й ставаше непоносимо, заминаваше и опитваше, но винаги безуспешно. Ох, Куилън, какъв любовник си ти!
Неотдавна умря съпругата му и когато мина известно време, Орланда отиде да го види. Да го прелъсти отново. Тогава помисли, че е успяла, но той само се беше забавлявал.
— Облечи се, Орланда. Бях любопитен да видя тялото ти: все още ли е изящно, както в моето време. Приятно ми е да ти кажа, че е същото — още си самата перфектност. Съжалявам, вече не те желая.
Сълзите и молбите й не промениха нищо. Той само слушаше и пушеше. После угаси цигарата и тихо й каза:
— Орланда, никога не идвай тук, без да съм те поканил. Ти си избра Макао.
„И беше прав. Аз му отнех престижа. Защо още ме поддържа? — питаше се тя, търсейки Бартлет между гостите. Трябва ли да загубиш нещо, за да го оцениш? Това ли е животът?“
— Орланда!
Тя се спря, сепната, че някой се изпречва на пътя й. Беше Ричард Хамилтън Пагмайър. Беше малко по-нисък от нея.
— Мога ли да ти представя Чарлс Билтмън от Щатите, — каза той, гледайки я похотливо. Кожата й настръхна от близостта му. — Чарлс ще бъде новият тай-пан на „Дженеръл сторис“. Чък, това е Орланда Рамос!
— Радвам се да се запозная с вас, мадам!
— Как сте? — любезно отговори тя, инстинктивно изпитвайки неприятно чувство към него. — Съжалявам, мистър…
— Наричайте ме Чък. Орланда беше името ви, нали? Имате прекрасно име, прекрасна рокля! — Билтмън извади визитната си картичка и с жест й я подаде.
Тя я прие, но не му даде своя.
— Благодаря ви. Съжалявам, мистър Билтмън, моля да ме извините? Чакат ме приятели…
Преди да успее да го предотврати, Пагмайър я хвана за лакътя, заведе я настрана и й прошепна, тихо:
— Какво ще кажеш да вечеряме заедно? Изглеждаш великолепно…
Тя се дръпна рязко, без да е много очевидно.
— Изчезвай, Паг.
— Слушай, Орланда…
— Сто пъти съм ти казвала, да ме оставиш на мира! Сега върви по дяволите, ти и всичките ти роднини! — Изсъска тя и Пагмайър се изчерви. Винаги го беше мразила, дори в онези дни. Знаеше, че винаги я оглежда зад гърба на Куилън.
Пагмайър постоянно й вадеше душата, искаше да я вкара в леглото си — не се отказваше.
— Ако някога ми се обадиш или се опиташ да ми говориш, ще разкажа на цял Хонконг за теб и за странните ти желания.