— Хайде, Робин — каза сър Чарлз — лейбъристите нямат шанс следващите избори.
Грей се усмихна.
— Не залагай на това. Хората в Англия искат промени. Не отивахме да се бием във войната, за да запазим стария скапан начин на живот. Лейбъристите са за социални промени — за това, работниците да получат справедлива част от печалбата, която те осигуряват.
— Винаги съм смятал за несправедливо социалистите да говорят за „работниците“, сякаш те вършат цялата работа, а ние нищо не правим. Ние също сме работници. Работим толкова упорито, колкото и те, ако не и по-упорито и много повече работни часове и…
— Да, но ти си тай-пан и живееш в огромна къща, която ти е поднесена, заедно със силата на капиталите ти. Целият ти капитал идва от потта на бедните работници, дори няма да спомена търговията с опиум, която е началото на всичкото това. Редно е капиталът да бъде разпределен справедливо и всеки да има еднакъв старт. Богатите трябва да бъдат облагани с по-високи данъци. Трябва да има данък капитал. Колкото по-рано се разбият големите богатства, толкова по-добре за всеки англичанин, нали Джулиън?
Джулиън Бродхърст беше висок, изискан мъж в средата на четиридесетте, пламенен защитник на Фабианското общество, което бе за доверие в интелекта на социалистическото движение.
— Виж, Робин — започна той с провлачения си глас — аз разбира се не съм привърженик, като теб на идеята, че трябва да излезем на барикадите, но мисля, мистър Дънрос, че тук в Хонконг можете да имате конфедерация на профсъюзите, фиксирана минимална заплата, избираемо законодателно тяло, подходящи профсъюзи, държавно медицинско обслужване, компенсации за работниците и всички други модерни английски нововъведения.
— Абсолютно погрешно, мистър Бродхърст. Китай никога няма да се съгласи с промяна на колониалния ни статус, няма да разрешат никаква форма на град държава на границата си. Колкото до другите неща, кой ще плаща за тях? — попита Дънрос. — Нашата свободна система тук е двадесет пъти по-добра от английската и…
— Ти ще платиш от печалбите си, Йан — каза със смях Робин Грей. — Ще плащаш справедлив данък, не 15 процента. Трябва да плащаш, както плащаме ние в Англия.
— Да не ни дава Господ! — Дънрос едва сдържаше раздразнението си. Вашите такси ви изхвърлят от бизнеса и от…
— От печалбата ли? — последният член от парламентарната делегация, либералът Хаф Гатри се намеси хапливо. — Последното лейбъристко правителство помете печалбите ни преди години с проклетите глупави разточителства, смешна национализация, предавайки една по една колониите, напускайки ги идиотски, разбивайки колониалната общност и навирайки лицето на горката Англия в калта. Такава глупост!
Робин Грей се обади помирително:
— Хайде, Хаф, лейбъристкото правителство направи това, което хората искаха, каквото масите искаха.
— Глупости! Враговете го искаха. Комунистите! За по-малко от осемнадесет години вие предадохте най-великата империя, която светът е виждал, направихте ни второстепенна сила и позволихте на Съветите да вземат повече от половин Европа. Каква нелепост!
— Съгласен съм, че комунизмът е нещо ужасно. Но, колкото до „предаване“ на цялата империя, то беше промяната на вятъра, Хаф. — Каза Бродхърст, успокоявайки го. Колониализмът беше изживял времето си. Трябва да гледаш перспективно на нещата.
— Правя го. Сега мисля, че плуваме срещу течението и то без гребла. Чърчил беше прав, винаги е бил.
— Хората не мислеха така — намръщено каза Грей. — Затова не го избраха. Писнал им беше. Колкото до империята, съжалявам, Хаф стари приятелю, това беше извинението за експлоатацията на местното население, което не познаваше нищо по-добро.
Робин погледна лицата им и ги разбра. Той беше свикнал с омразата, която го заобикаляше. Той ги мразеше даже повече, винаги го беше правил. След войната искаше да остане на редовна работа в армията, но му отказаха — капитаните бяха по два за пени, след това с всичките си медали и специфичната си военна служба, като военнопленник в Чанги, изпълнен с гняв и злоба отиде да работи в автомобилната промишленост, като механик в завода Кролей. Скоро стана управител на магазин за коли и профсъюзен организатор, после нисък ранг в „Трейд юнион дженерал консул“. Преди пет години стана член на парламента, където беше и сега, раздразнителен, враждебен парламентарист от задните скамейки, протеже на левия социалист, Анюрин Биван.
— Да, отървахме се от Чърчил и когато спечелим изборите следващата година ще изметем още стари начини на управление на господстващата класа там, където им е мястото. Ще национализираме цялата индустрия и…