Беше доста след 11 часа и повечето от посетителите си бяха тръгнали. Най-горната палуба на „Плаващия дракон“ все още беше сравнително пълна. Повечето от китайците, сред тях Фор Фингър Уу и Винъс Пун си тръгваха един след друг или вече си бяха отишли, тъй като беше минало много време от сервирането на последното ястие, а учтивостта в китайския обичай повелява да се тръгне веднага след изяждането на последното ястие. Само европейците с удоволствие пиеха коняк или порто и пушеха пури.
Из целия кораб китайци зареждаха маси за ма-джонг и звукът от удрянето на плочките от слонова кост заглуши шума.
— Играете ли ма-джонг, мистър Бартлет? — попита Мата.
— Не. Моля ви, наричайте ме Линк.
— Трябва да се научите, по-интересна е от бриджа. Играете ли бридж, Кейси?
Линк Бартлет се засмя.
— Тя е магьосница, Ландо. Не играйте с нея на пари.
— Може би ще изиграем една игра някой ден. И ти играеш нали, Орланда? — попита Мата като се сети, че Горнт беше съвършен играч.
— Да, малко — отвърна Орланда нежно, а Кейси си помисли мрачно: „Обзалагам се, че тази мръсница също е магьосница.“
— Умирам за игра — сладко каза Кейси.
— Добре. Някой ден през следващата седмица… О, здравейте, тай-пан.
Дънрос поздрави всички с усмивка.
— Хареса ли ви храната?
— Фантастична! — каза Кейси, щастлива, че го вижда и съзнавайки колко мъжествен изглежда в смокинга си. — Искате ли да се присъедините към нас?
— Благодаря, но…
— Лека нощ, тай-пан — рече Дайан Чен, приближавайки се към него със сина си Кевин — нисък набит младеж с тъмна, къдрава коса и пълни устни — неотделима част от майка си.
Дънрос ги представи.
— Къде е Филип?
— Щеше да дойде, но се обади, че е възпрепятстван. Е, лека нощ. — Дайан се усмихна, хвана Кевин и се запътиха към вратата. Кейси и Орланда гледаха с широко отворени очи бижутата на Дайан.
— Е, аз също трябва да вървя — каза Дънрос.
— Как бяха хората на вашата маса?
— Почти непоносими — Дънрос се разсмя заразително. Беше вечерял с членовете на парламента, с Горнт, Ши-Тех и жена му на маса номер едно и от време на време там имаше гневни избухвания, които се чуваха въпреки тракането на чиниите. — Робърт Грей говори доста откровено, а е зле информиран и някои от нас се нахвърлиха върху него. По изключение Горнт и аз бяхме на едно мнение. Трябва да си призная, че на нашата маса сервираха най-напред, така че горкият старец Ши-Тех и жена му можаха да избягат. Той изхвърча преди петнадесет минути сякаш беше пил очистително.
Всички се разсмяха. Дънрос наблюдаваше Марлоу. Чудеше се дали знае, че Грей му е зет.
— Изглежда Грей ви познава много добре, мистър Марлоу.
— Паметта му е добра, тай-пан, въпреки че е лишен от добри обноски.
— Не знам, но ако той успее в парламента, Бог да е на помощ на Хонконг. Е, исках само да поздравя всички вас. — Той се усмихна на Бартлет и Кейси. — Какво ще кажете да обядваме утре заедно?
— Чудесно — каза Кейси. — Дали да не отидем до „Виктория енд Албърт“? — тя забеляза, че в другия край на залата Горнт се изправи, за да си тръгва и отново се запита кой ли ще победи. — Точно преди вечеря Ендрю каз…
В този момент се чуха слаби викове. Внезапно се възцари тишина.
— Пожар!
— Боже, гледайте!
Всички се втренчиха в кухненския асансьор. Нахлуваше дим. След него едно малко огнено езиче.
За миг се стъписаха, а после скочиха. Онези, които бяха най-близо до главното стълбище се втурнаха към вратата, като я задръстиха, а другите започнаха да крещят. Бартлет скочи на краката си и повлече Кейси със себе си. Мата и някои от гостите затичаха към задръстената врата.
— Спрете! — надвика шума Дънрос. — Има достатъчно време! Не бързайте! — нареди той. — Не е нужно да тичате. Спокойно. Все още няма опасност.
Неговата намеса помогна на онези, които бяха прекомерно изплашени. Те започнаха да се отдръпват от задръстената врата. Но долу на стълбището виковете и истерията бяха нараснали.
Не всички се втурнаха след първия вик за опасност. Горнт не беше помръднал. Пушеше пурата си. Хавъргил и жена му се бяха преместили до прозореца, за да погледат навън. Към тях се присъединиха и други. Те виждаха тълпите да се блъскат около главния вход две палуби по-надолу.
— Мисля, че не е нужно да се безпокоим, скъпа — каза Хавъргил. — Щом повечето хора излязат ние ще можем спокойно да ги последваме.
До тях лейди Джоана подметна:
— Видяхте ли как Билтмън се втурна презглава? Какъв глупак.