При отварянето на парашута се разтърси от конвулсивно желание да повърне, а след това тъмният силует на вражеския самолет с грохот се приближи към него откъм слънцето и той видя оръдията. По-нататък не си спомняше нищо повече, освен миризмата на горяща плът, която беше същата като сега.
— Вие как мислите, тай-пан?
— Какво?
— Да оставаме ли или да бягаме? — отново запита Марлоу.
— Засега оставаме — каза Дънрос и всички се удивиха от спокойствието му. — Щом стълбището се освободи ще можем да излезем. Няма причина да се мокрим, щом не се налага.
Кейси му се усмихна колебливо.
— Често ли се случват подобни пожари?
— Тук не, но за съжаление в Хонконг — да. Нашите китайски приятели не ги е грижа за противопожарните разпоредби…
Бяха минали само няколко минути от първия яростен напор на огъня в кухнята, но сега вече той имаше пълно превъзходство там и през отвора на кухненския асансьор окупира и централните части от трите горни палуби. Огънят в кухнята задели половината зала от единственото стълбище. Двадесет ужасени мъже попаднаха в капана му. Останалата част от персонала избяга дълго преди това и се сля с плътната човешка маса на горната палуба. Имаше илюминатори, но те бяха малки и ръждясали. В паниката един от готвачите се хвърли към пламтящата бариера, изкрещя, когато пламъците го погълнаха, почти успя да се измъкне, но се подхлъзна и виковете му дълго продължиха да се чуват. Стон на ужас се изтръгна от останалите. Нямаше друга спасителна възможност.
Главният готвач също бе приклещен. Беше едър мъж, преживявал много пожари, затова не се паникьоса. Прехвърляше в ума си всички пожари, отчаяно търсейки решение. И тогава се сети.
— Бързо — извика той — вземете чували с оризово брашно… ориз… бързо!
Другите го изгледаха втренчено, без да помръднат, онемели от страх. Той се втурна и с юмруци избута неколцина от тях в склада, сграбчи един петдесетфунтов чувал и го разкъса.
— По дяволите, бързайте, но изчакайте, докато ви дам знак.
Един от илюминаторите се пръсна и от внезапното течение пламъците зафучаха върху тях.
— Давай! — изрева главният готвач и запрати чувала върху пламтящия коридор между печките. Чувалът с трясък се отвори и облаците брашно потушиха част от пламъците. Последваха го и други. Още една преграда от брашно посипа пламтящите пейки като ги угаси. Освободи се малък проход. Главният готвач поведе паството си през пламъците и прескачайки двете овъглени тела се добраха до стълбите преди пожарът да избухне отново и да затвори пътя. Мъжете си пробиха път по тясната стълба към глътката въздух на площадката и се присъединиха към блъскащата се тълпа, която си проправяше път с бутане, ръгане, крясъци и кашлица през черния дим навън.
Сълзи се стичаха по повечето лица. Пушекът беше много гъст и се настани и по долните етажи. Стената зад първата стълбищна площадка, там, където беше шахтата на асансьора започна да се извива и да почернява. Пукна се рязко с трясък, пръсвайки водоналивниците и избухнаха пламъци. Онези, които бяха на стъпалата долу започнаха да се блъскат напред в паника, а онези, които бяха на площадката се люшнаха назад. В този момент, виждайки че са толкова близо до спасението първите редици хукнаха напред, заобикаляйки преизподнята. Хаф Гатри, един от членовете на парламента, видя една жена да пада. Той се хвана за парапета и спря, за да й помогне, но онези отзад го събориха и той полетя заедно с неколцина други. Надигна се като ругаеше и с усилия си разчисти пътя тъкмо навреме, за да измъкне жената нагоре преди отново да го погълнат и изблъскат. Последните няколко стъпала и се добра невредим до изхода.
Междинната площадка между първата и втората палуба все още не беше обхваната от пламъци въпреки, че пожарът определено имаше преимущество и сам се подклаждаше. Тълпите оредяваха, макар че повече от стотина души все още задръстваха горните стълбища и врати. Онези, които бяха горе се блъскаха и ругаеха, не можейки да виждат напред.
— За Бога, какво пречи…
— Все още ли са чисти стълбите…?
— За Бога, продължавайте…
— Става адски горещо тук…
— Какво дяволска касапница…
Грей беше един от онези, които бяха в капан на стълбището на втората палуба. Виждаше пламъците да избухват от предната стенали знаеше, че ще рухне всеки момент. Чудеше се да се отдръпне ли или да върви напред. Видя едно дете, което трепереше до стълбите, под парапета. Успя да издърпа момченцето и да го вземе в прегръдките си, а след това забърза. Спасителният път все още беше задръстен.