Над тях, корабът опасно се наклони и Дънрос се вдигна. Видя Горнт в един куп и стигна с препъване до него. Опита се да го вдигне, но не успя.
— Аз съм… Аз съм добре — изпъшка Горнт като дойде на себе си. — Благодаря ти, Боже… — Вдигна поглед и видя Дънрос. — Благодаря — каза той, усмихна се мрачно и се изправи олюлявайки се. — Утре продължавам да продавам и до другата седмица ще съм успял.
Йан се разсмя.
— Ама че късмет. Идеята да изгоря до смърт или да се удавя с теб, ме изпълва с еднакъв ужас.
Десет ярда по-нататък Бартлет вдигаше Кейси. Ъгълът на палубата беше лош, а огънят още по-лош.
— Цялата тази проклета черупка може всеки момент да се преобърне.
— Какво ще стане с тях? — попита тихо тя като посочи с глава Фльор и Орланда.
Помисли за секунда, а след това решително каза:
— Скачаш първа и чакаш долу.
— Ясно!
Тя му подаде малката си чанта. Той я натъпка в единия си джоб и забърза напред. Кейси захвърли обувките си, разкопча ципа на дългата си рокля и я изхлузи. Усука тънката копринена материя на въже, завърза го около кръста си, метна се изкусно над перилата и застана там за малко, уверено на ръба, прецени внимателно скока си и скочи с перфектно лебедово гмуркане. Горнт и Дънрос я наблюдаваха, забравили непосредствената опасност.
Сега Бартлет беше до Орланда. Той видя Кейси да разсича чисто повърхността и преди Орланда да успее да направи нещо той я повдигна над перилата и каза:
— Гълъбче, задръж дъха си — и внимателно я пусна. Всички гледаха. Тя падна отвесно и потъна във водата няколко ярда встрани от Кейси, която, вече предвидила мястото, плуваше отдолу под водата. Тя лесно хвана Орланда, устреми се към повърхността, а Орланда вече дишаше, преди да осъзнае, че не е на палубата. Кейси здраво я държеше и плуваше мощно към катера, владеейки се отлично.
Горнт и Дънрос бяха възхитени. Корабът отново се наклони и те почти изгубиха опора под краката си, докато Бартлет, препъвайки се стигна до семейство Марлоу.
— Питър как си с плуването? — попита Бартлет.
— Средна работа.
— Повери ми я, а? Бях спасител… — години наред.
Преди Марлоу да успее да каже „не“, Бартлет повдигна Фльор на ръце и стъпи на ръба на перилото и за секунда застана в равновесно положение.
— Само задръж дъха си.
Тя сложи едната си ръка около врата му, хвана носа си и тогава той скочи в пространството с Фльор в ръцете си — уверено и спокойно. Гмурна се чисто в морето, като я предпазваше от удара с краката и тялото си и без сътресения се изтласка към повърхността. Главата й беше едва няколко секунди под водата и тя дори не запелтечи, въпреки че сърцето й биеше до пръсване. След секунди беше на катера. Погледнаха назад.
Щом Питър Марлоу видя, че е на сигурно място сърцето му отново започна да бие.
— О, чудесно — промърмори той.
— Видя ли Кейси? — попита Дънрос. — Фантастично.
— Какво? О, не, тай-пан.
— Господи, каква фигура!
— А да — отвърна му Горнт — и какъв кураж.
Корабът изскърца. Палубата гадно се олюля.
Като един, последните трима мъже се хвърлиха през борда. Дънрос и Горнт се гмурнаха, Питър Марлоу скочи. Гмурнаха се добре, но и двамата мъже знаеха, че не толкова добре, колкото Кейси.
От другата страна на острова, старото такси с ръмжене изкачваше тясната улица високо над „Уест пойнт“ в „Мид Левълс“, а на задната седалка Суслов пиянски се изтегна. Нощта беше непрогледна и той пееше тъжна руска балада на потящия се шофьор — вратовръзката му беше накриво, палтото му съблечено, ризата му — на потни ивици. Облаците се бяха сгъстили и слезли по-ниско, влажността нараснала и въздухът задушаваше.
— Материебитес — мънкаше той, проклинайки жегата, а после се усмихна — засуканата мръсотия му хареса. Погледна от прозореца. Далече долу светлините на големия град и на пристанището бяха обвити в мъгла от слоести облаци, а Каулуун едва се различаваше.
— Другарю, скоро ще вали — каза той на шофьора, говореше английски неясно, но не се интересуваше дали мъжът го разбира или не.
Вехтото такси хъркаше. Внезапно моторът се задави и това му напомни за кашлицата на Артър и за предстоящата им среща. Вълнението му се разпали.